Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)
- Автор: Вазов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)». Краткое содержание книги:
Князът го изгледа със своята добра, дружеска усмивка и го попита сега харесва ли му се България.
— Как да ми се не хареса? Когато последния път я оставих, мене ме тласкаше ръката на турското заптие; сега влазям в нея — мене ми стиска ръката българският цар!
Околните преведоха фразата на хаджият, размесена с влашки думи. Дондуков се засмя добродушно, но не можа да скрие едно голямо удоволствие. Защото последните думи на стареца отговаряха на едно негово съкровено желание, което той бе милувал досега с голяма любов в дълбините на душата си. Известно е, че кандидатурата му за български княз беше глухо пусната и слухът за нея упорствува дори до деня, когато император Александър II посочи на българский народ — през устата на същий Дондукова — своя внук — княза Александра Батенбергский.
На трапезата князът беше твърде приказлив и разположен. Отляво той имаше губернатора, отдясно — военний комендант; насреща му беше кмета, или градският глава, както тогава го думаха, и близо до него — граф Марузин и Стремски.
Други наши познайници стояха на левия край на трапезата — двамата неразделни приятели хаджи Евтим и Мачухонски. Случаят бе турил срещу екзекутора чужденеца с цилиндъра от набрежието. Той се въсеше от това противно съседство, но главно се възмущаваше за тоя варварски етикет, който допуска или изисква да се поставя джелатинът на една трапеза с върховний заповедник на страната. Той не можа да се стърпи и изказа мислите си на руския полковник, който му беше съсед.
— Господин полковник, вашата вечеря е великолепна, само едно нещо ми я отравя: присъствието на тая злокобна личност — и той посочи с поглед Мачухонски.
Офицеринът не познаваше Мачухонски, но не забележи в особата му нищо неприлично: напротив, той беше хубавец старец със своята антична глава. Само червената му копринена вратовръзка биеше на много байрамско, но нищо злокобно и в нея нямаше.
От своя страна и Мачухонски се вгледа в чужденеца, който престана да яде и следеше неотстъпчиво всичките движения и разговори на стареца — той разправяше на съседа си отдясно за Левенттабия. На Мачухонски досади това взиране и той пошъпна на събеседника си:
— Този ще да е някой шпионин.
— Не, той е новия секретар на английското консулато, Елиот Робинсон.
— Нищо, все са едни антихристи.
И Стремски имаше да му гложде една личност:
Патев, също гост там, за чиято безсрамна дързост да се увре при Драга старецът с много огън беше му разказал. За да му не бърка това неприятно лице, Стремски отклони погледа си на друга страна.
Наляха шампанското.
Княз Дондуков пръв дигна здравица за императора.
Губернаторът пи за България.
Кметът, млад човек и свенлив, дигна чаша за високия гост от страна на град Русе. Но той се смути към краят, смотолеви и причини всеобща неловкост.
Стана редакторът на един местен вестник и пи наздравица от страна на българский печат, бледна, изтрита, студена като уводен член.
Веригаров стана и като се извини, че не знае руски, и напомни дългът, който му се налага, като homme galant, дигна здравица по френски за княгинята.
И тая здравица се прие с обикновените ура, а в душите на русите произведе отвратително впечатление за вводителните си думи. Граф Марузин, още повече почервенял от яд, пошъпна Найдену:
— Тоя нещастен Веригаров тури венеца на пошлите български тостове… Найден Маркович, кажете нещо, тук трябва да се каже нещо да покърти…
— Пожалейте ме, графе, аз не съм приготвен! — прошъпна Стремски.
— Видите, и негово превъзходителство изражава същото желание… Избавете ни от неловко положение. Кажете нещо от страна на българский народ!
— Предупреждавам ви, Аполон Петрович, че аз на изящни фрази не съм майстор. Аз на дамите даже не ги правя.
— Просто, като българин, батюшка, говорете, каквото чувствува сърцето ви. И аз вярвам, че то много чувствува. Вий преживявате най-великите моменти на вашия исторически живот. Ну, Найден Маркович…
Наистина, една празнота се чувствуваше на тая трапеза. Искрената, задушевната, топлата дума не беше още казана. Напразно шампанското сгряваше сърцата, трябваше нещо, което да дигне душите. Трябваше да мине един електрически ток през тая официална атмосфера.
Няколко минути Стремски остана углъбен в мислите си. Кога дигна лицето си, той беше побелял като платно. „Прилоша му!“ — каза си графът, но веднага страхуването му престана.