Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)
- Автор: Вазов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)». Краткое содержание книги:
Минуваха му сега през ума всички подробности на последните му срещи и разговори с Драга и търсеше в тях да проникне тайната на невероятното сгодяване нейно с Патева. Той познаваше своенравната и природна вятърничавост на тая странна душа и при все това Драгината постъпка му се виждаше загадъчна. Имаше две неща сигурни в положението, и те си противоречеха: нейното решение не бе плод на бащин натиск — тя не бе способна — както и друг път си беше казал — нито за такова сляпо покорство, нито за такова самопожертвувание. От друга страна — тя не любеше Патева, в туй съмнение нямаше за него: устните му още горяха от цалувките й… В последнята среща тя му казваше: „Грабни ме!“ Дали го предупреждаваше, че ще се предаде другиму? Той зема това за вшутявка. Ами тогава? О! Той би желал натискът да е причина: увереността, че е била принудена от волята на родителите си, би му донесла малко утешение. Но той я нямаше, а другото не искаше да допусне.
Но тогава? Как? Защо? Отде тъй?
Той не можеше да намери отговор на тия питания. Пред него стоеше само един факт, съкрушителен, реален, положителен, страхотен: ужасното му нещастие. Сега му ставаше ясно и Патевото придружаване Драга при Дондуковото дохождане, и неговото отношение там, и непостижимо комическото положение на бедния Мачухонски, забраняющ Патеву да се доближи до годеницата си… Неговото бедно сърце се късаше, душата му ридаеше, мислите му фърчеха като подплашен рояк пчели на друга посока, към север, към Дунава, когато той се стремеше към Стара планина. По-скоро, по-скоро да се превали тя, да се тури тоя зид между мястото на неговата любов и неговата страдна душа… В един нов кръгозор, при други впечатления, острите зъби на ядните възпоминания няма да гризат дотолкова зверски сърцето му, жедно за покой, за отдалечаване, за забрава благодетелна.
И той гледаше с наслаждение през дрипавия прозорец старопланинският връх, отишел в облаците, който му се усмихваше приветливо от своята далечност.
III. Самоволен заточеник
Вратата се чукна.
Стремски попита кой е и като чу гласа на ханджият, стана и отвори.
— Какво има?
— Доктор Догански е в кафенето. Прати ме да питам може ли да дойде?
Стремски се навъси.
— Какъв е този доктор?
— Тукашният, при войната — отговори ханджият.
— Ето още един нов запознайник! Кой ще е негова милост? — избъбра си Стремски. — Нека заповяда!
След минута влазяше в стаята един момък трийсетгодишен, с пълно, здраво, розово лице, с жив, събуден поглед и с фаворитки черни — пред ушите.
— А! Позволете, нали господин Найден Стремски имам чест да виждам? — попита той, като свали шапката, която беше румънско офицерско кепѐ от сиво военно сукно, както и дрехите му.
— Да — отговори Стремски, позачуден от малко чудатата външност на влезлия.
— Представлявам ви се тогава: доктор Догански, от X.…, ваш съсед, почти ваш съгражданин. Баща ми сам е от Бяла черква. Значи, гледайте ме като съвършено свой — викаше докторът високо и любезно и приятелски тръскаше ръката на Стремски.
— Отде ме познавате, господин Догански? — попита Стремски, след като покани доктора да седне на денкчето.
— От Цариград ви познавам, когато заминувах преди десет години да се уча в Букурещ… Вий сте забравили… Как се изминуват неусетно годините! А узнах за вас в Кутловица, дето бях отишел да направя медицински оглед на убития турчин. Сега току-що се връщам. Там пристава ми обади, че е записал като свидетел и един Стремски, идящ от Русе. Аз знаех, че сте там чиновник, от голямото добрутро… Тозчас се сетих, че сте вие.
— Да, като закусвах на Кутловица, случи се едно убийство и аз видях убиеца, току-що бягаше. Фанаха го. А мене записаха в акта.
— Аз трябва да благодаря на тая случка. Възхитен съм, че намирам тук един съотечественик, един тракиец, което значи: един приятел — в тая дива Шопландия… Вий заминавате за София?
— Да, утре. Оттам за Бяла черква.
— Това е невъзможно! Аз ще ви спра тука! Вий сте мой гост… Излезте из тая мръсна дупка! Тая нощ ще станете жертва на милиарди бълхи и квинтилиони дървеници… В този орангутански град и по-хубаво няма! Представете си, брате: аз съм тук в африканска пустиня. Ужасно монотонен живот. Пътник рядко спира — промени конете си на станцията, па хайде — бяга. Ти си изключение… Българин свестен не можеш да срещнеш, да размениш две умни думи — има руски офицери — приятели ми са — мразя ги… А българите — прости, никакви потребности духовни. Развлечения? Отнюд! Умираш… Имаше по едно време трупа от кичеци циганки… То дойде като благодат божия в тоя умрял град. Окръжният началник, капитан Беринков, строг православен човек, поиска да ги изгони… Аз го не оставих. „Стой! — извиках — ти правиш престъпление!“ И той ги остави. Защото глухо… Тука сме в центра на шопската дивотия. Ето защо кога видя тракиец — плаче ми сърцето… Не, аз не те пущам. Ти си мой пленник. Ще останеш цяла неделя при мене. Имам два коня: ще те разведа по околностите на тая райска долина. Видиш: един венец от планини — кунуна мунцилор, както казват власите… Само тази Стара планина ме разтушава и ми наумява за моето отечество… Ти тука се с никого не познаваш?