Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)
- Автор: Вазов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)». Краткое содержание книги:
Стремски стана полека, с чаша в ръка.
Той не каза здравица — а реч.
Тая реч трая около двайсет минути. Но на събранието се стори, че трая само две — тъй беше увлекателно красноречива, дишуща живот, огнена. Понеже Стремски говори от името на България — България говори през неговите уста. Чувства, мисли, полет, душа, сърце — всичко дойде до най-високий си диапазон. Впечатлението беше поразително. Възторгът съедини всичките души, хипнотизирани, очаровани, прехласнати… Когато речта потъна в гръмотевицата на изступлени ура, княз Дондуков протегна чашата си на Стремски да се чукнат, но внезапно я остави, приведе се през трапезата и го целуна в челото с измокрени очи. Стремски бе потиснат и награкан от всичкия тоя покъртен и възхитен свят, който му стискаше ръцете, който се целуваше с него, който го поздравляваше, който тържествуваше. Това беше тържество на красноречието.
Душата на България и душата на Русия се прегръщаха в беззаветна любов.
В онова време възторгите бяха още велики и истинни. Сърцата бяха непокътнати…
Стремски се намираше в упоение сред тая атмосфера от ентусиазъм. Той пръв път вкушаваше боговския нектар на триумфа, почти на славата… Само едно нещо липсуваше, за да бъде екстазът на щастието му пълен: светлият образ на Драга, която да го дели.
Но ако я не видеше тук, нему се стори, че чу нейното име в тълпата. Неволно той се вслуша в този разговор, като че очакваше и там да бъде произнесена.
— О, и ти ли си тука?
— Нямаше как, служебно положение. Трябваше да бъда на официалното представление.
Стремски позна гласът на Патева.
— Патев, честито! — извика един друг глас.
— Благодаря — оттовори Патев.
— Знаменит ден избра ти — обърна се Веригаров.
— Какво му честитиш? — попита един нов глас.
— Годил се е тая вечер. Дойде завчера и ни открадна най-хубавата мома.
— Е, на добър час! Дай ръката. За коя?
Непознатият глас отговори:
— За госпожица Драга Филович.
Тия думи треснаха като мълниен шип от ведро небе Стремски. Той се замая, заклати, като че стана пиян, пред очите му притъмня, той не усети как излезе навън, как се намери на улицата. Но на улицата стоеше още много свят и чакаше излазянето на Дондукова, за да му прави овация. Стремски бега от множеството и слезна към Черни Лом, дето местността беше пуста, мина по моста и се изкачи оттатък на високия бряг, който беше още по-пуст и тъмен, нависнал над Дунава.
От това място въздухът над Русе се виждаше озарен като от пожар — от илюминацията. Прозорците на хотел „Ислахане“ блещяха празни. Ветрецът донасяше глухо дотук умирающи звукове от музика, която веселеше пиршеството, дадено на княза Дондукова.
Стремски се изправи на брегът, гледа една минута в Дунава, като да го пита нещо…
Но веднага се оттегли, тръшна се на тревата с ръце, разперени безсилно, с очи, устремени към звездния свод…
XXVI. Първо окопитване
Сутринта с най-ранний параход той изпрати чича си по Дунава.
С другия параход — и той напусна Русе.
Част трета
I. Пътникът
В края на месец август, същата година, по изхълмените калдъръми на главната улица в град Бреговец, трещеше една пощенска кола. Тая главна улица беше и чаршията. По безчислените дюкени, бакалници, лавки и дупки на занаятчии, нанизани от двете страни на улицата, показваха се любопитни лица, привлечени от гърмежа на колата, за да видят кого носят. Любопитство, свойствено на всеки заглъхнал градец, какъвто беше тоя, дето всяко появление на вънкашен гост беше почти едно събитие в глухотата на ежедневния монотонен живот.
Колата с голямо друскане и тряскане отмина нататък с пътника си, преброди един широк нечист мегдан, мина край едно турско кафене с одрове на улицата, по които седяха турци и българи и влезна под голяма ханска порта с кафене отгоре, на отворените прозорци на което се начугулиха пак любопитни хора. Между тях една рошава глава, цяла обрасла в косми, надвеси се и поздрави пътника, като влазяше, който не чу нищо от тая любезност поради шумът на колата.
— Една чиста стаица имате ли? — попита Стремски (пътникът беше Стремски) гостинничаря, който го посрещна и поздрави.
— Имаме, господине.
Стремски тръгна подире му и се покачи по една много стръмна стълба, с полуизгнили стъпала, и влезе в стаята си.
— Тази ли ви е най-добрата? — попита Стремски, като се озова в една котора, прашна и с паяжини по ъглите, с разбито стъкло на прозореца, с отзевки на портата, многократно лепени с хартия, и с ниско дървено легло, сковано грубо и с изкърмушен сламеник — мил, роден тип на ханска стая в цял Балкански полуостров.