Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
И при всяка бомба Барабаш викаше:
— На ти, братленце!
Влажният пясък напълни очите и устата на Пастор, който закиха ядосано.
— Чакай, ще ти дам да се разбереш! — крещеше гневно той.
— Ела де! — викаше Барабаш, прицелваше се и хвърляше. Бомбата улучи пак и напълни устата на червеноризеца. По крепостите избухна нечуван възторг.
— Яж пясък! — викаше разгорещено Барабаш и хвърляше с две ръце бомбите към Пастор. Другите двама също не падаха по-долу от него. Ъгловата крепост се биеше така, че да ти е драго да гледаш. Пехотата изчакваше под навеса и колибата и чакаше заповед, за да нападне. Червеноризците вече се намираха в подножията на крепостите и водеха ожесточен бой. Пастор отново заповяда:
— Качвай се върху купчините дърва!
— Баам! — ревна Барабаш и уцели водача по носа.
— Баам! — подеха лозунга и останалите крепости и по главите на приготвилите се да се катерят се изсипа същински дъжд от пясък.
Бока хвана ръката на Колнаи.
— Пясъкът се свършва — каза той, — виждам оттук.
И Барабаш хвърля вече само с една ръка, макар че в ъгловата крепост имаше три пъти повече бомби…
Наистина обстрелването сякаш намаляваше.
— Какво ще стане? — попита Колнаи.
Обаче Бока се успокои:
— Ще победим!
В същия миг втора крепост престана да обстрелва. Вероятно пясъкът се беше свършил.
— Настъпи моментът! — викна Бока. — Атакувайте навеса! Нападайте!
Самият той скочи към колибата. Отвори вратата и заповяда:
— Атака!
Едновременно с това от навеса тичешком се появиха двете войскови части, едната от навеса, другата от колибата. Пристигнаха тъкмо навреме. Пастор вече се катереше на втората крепост. Момчетата се вкопчиха в него и го свалиха. Червеноризците се смутиха. Те бяха помислили, че армиите са се укрили между купчините дърва и че крепостите служат за прикритие, за да не нахлуе врагът сред купчините. А ето изведнъж ги нападнаха отзад онези, които преди малко бягаха от тях…
Сериозни военни дописници, които са участвували в истински войни, казват, че най-страшното в една война е паниката. Пълководците не се страхуват от стотици оръдия така, като от най-малкия смут, който само за секунди прераства в общо объркване. А щом истинска, въоръжена с пушки и топове армия отслабва при настъпване на смут, как тогава щяха да се измъкнат от бедата няколко малчугани пехотинци, облечени в червени ризи?
Те се объркаха. В първия миг не разбраха дори дали ги нападат същите, които преди малко бягаха презглава от тях. Помислиха, че това е нова армия. Едва когато познаха някои лица, разбраха, че са се сблъскали с тях.
— От земята ли изникнаха тези?! — викна Пастор, но две силни ръце се вкопчиха в краката му и го смъкнаха от крепостта.
Бока също воюваше. Избра си един от червеноризците и започна да се бори с него. По време на борбата той бавно и умело го притисна към колибата. В същия миг червеноризецът разбра, че не може да се справи с Бока, затова се напрегна и го препъна с крак. От крепостите, където внимателно следяха двубоя, се разнесе възмущение:
— Позор!
— Той го препъна!
Бока падна от препъването. Но в следващия миг се изправи на крака. Той кресна на червеноризеца:
— Ти ме препъна! Наруши правилата!
Бока махна на Колнаи и само след секунда двамата натикаха в колибата червеноризеца, който се противеше с ръце и крака. Бока заключи вратата и каза задъхано:
— Глупак. Ако се беше борил по правилата, нямаше да го победя. А така имахме право на двама срещу един…
И той отново се вряза в бойните редици, където момчетата се бореха вече по двама. С малкото пясък, който беше останал в първите две крепости, артилеристите обстрелваха неприятелските войници. Крепостите откъм улица „Пал“ мълчаха. Изчакваха.
Колнаи тъкмо искаше да се хвърли в борбата, когато Бока му се скара:
— Не се бий! Върви предай заповедта войниците от първа и втора крепост да се прехвърлят в четвърта и пета крепост!
Колнаи си проби път между момчетата, хванали се за гушите, за да предаде заповедта. Скоро от първите две крепости изчезнаха знамената, понеже войниците ги взеха със себе си на новата огнева линия.
Едно след друго се разнасяха победни викове. Но най-силният се разнесе, когато Чонакош грабна на ръце Пастор, самия непобедим и страшен Пастор, и го понесе към колибата. Само миг и Пастор вече безпомощно и гневно затропа по вратата на колибата, но — отвътре…