Египетската тайна на Наполеон
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ева Младенова Тофтисова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Египетската тайна на Наполеон». Краткое содержание книги:
Според небесните знаци, както и според тайното евангелие на Марко, дошло е Времето, когато тайната формула на безсмъртието, завещана от Изида, ще се появи на бял свят. Наполеон ли е избраникът на съдбата, предопределен да научи хилядолетната тайна? Дори да е така, той не е единственият, стремящ се към вечен живот. Към него се домогват и последователите на древните секти на Хор и Сет, на Светлината и Мрака. Ще успее ли Наполеон, с помощта на екзотичната красавица Надия, да достигне заветната цел? Кой ще получи тайната на безсмъртието?
15.
Гиза
Ледени тръпки побиха корсиканеца, докато отново преживяваше случката с тайнственото питие. Лош късмет. Почти бе успял да я забрави напълно.
В паметта му изведнъж се завърна споменът за болезненото усещане, че стомахът му е хванат във водовъртеж. Погледът му се замъгли, съзнанието му се парализира и една ужасна сила, могъща и неумолима, го завладя само за секунди. Окаяната къщурка в Назарет, в която от часове преговаряше с бедуините, се превърна в неописуем калейдоскоп от цветове и форми.
След като разбърка стомаха му безмилостно, напитката започна да действа. Бонапарт, изтощен от положените усилия да се задържи на крака, отстъпи, без да може да изрече и дума. Ако беше отровен — помисли в последния си миг на самоконтрол, — отровата нямаше да закъснее да го довърши. А ако не станеше, това би означавало, че имамът е честен мъж, на когото момееше да се има доверие… Но какво искаше да каже бедуинът, когато го увери, че ще претегли душата си на „везната на Маат“?
Силен спазъм го накара да изгуби съзнание. Умът му, вече катапултиран в чудната и многоцветна мрежа, която го заобикаляше, сякаш летеше стремително към най-съкровените му спомени.
Странно: ефектът, предизвикан от погълнатата субстанция, донякъде приличаше на това, което в момента му се случваше в Голямата пирамида. Все още изтегнат в цял ръст в гранитния саркофаг, издълбан по негова мярка, Наполеон се усмихна на иронията на съдбата. Съзнанието му сякаш се беше превърнало в една от онези пъстри руски матрьошки — еднакви на вид, но с различна големина, — които се побираха една в друга с такава точност.
Подобно на тези кукли, в спомена му се спотайваше друг и на свой ред своенравно го отвеждаше към следващ, много по-отдавнашен спомен. В този случай посоката, определена от необузданото му съзнание, водеше към необикновен епизод, в който той самият се бе оказал главен участник преди години и който се бе изтрил почти напълно от паметта му.
— Чудна е тази магия — прошепна той, донякъде, за да разбере дали все още е жив. — Така сигурно човек изпразва душата си на това място…
Пирамидата и отварата сигурно бяха своеобразни „механизми за отключване на спомените“, заключи корсиканецът.
Във всеки случай, в състоянието на полусъзнание, в което се намираше, Бонапарт отново можеше да види как къщурката в Назарет, превърната за миг в дъга, стана тъмна и враждебна, също като сърцето на Хоризонта на Хуфу. В това състояние вече не можеше да направи нищо, за да попречи на напитката на бедуина да го пренесе в Париж преди три години.
Бяха минали точно три години. Нито ден повече.
Първо видя огнена експлозия, както след оръдейна стрелба, а след като сиянието избледня, съзря тъмния вход на една парижка улица, чийто адрес корсиканецът знаеше добре: Рю дьо л’Естрапад номер 13. Беше 12 август 1795 г. Дали този „призрак“ се връщаше по чиста случайност? Беше ли това единствено прищявка на съзнанието му?
Париж, трета декада, пети термидор.
Година Ш
Бонапарт — артилерист и бригаден генерал в очакване на съдбата, бе решил да надхитри бъдещето, както често беше виждал да прави семейството му в родния Аячо. Какво можеше да загуби? Единственото, за което трябваше да внимава, бе да запази решението си в пълна тайна. Имаше си причина.
От известно време колегите му, негови другари от академията, го наблюдаваха подозрително. Беше беден, смятаха го за привърженик на Робеспиер и използваха това като претекст да подхвърлят полугласни обиди по негов адрес при всеки удобен случай. Но най-много мразеха неговия талант, почтеност и успехите му като студент. При това положение последното нещо, което можеше да си позволи, беше да даде нови козове на своите „неприятели“.
Онези няколко месеца от пролетта до лятото на 1795-а бяха най-тежките в кариерата му. Беше зает от тъмно до тъмно с изготвянето на карти и с подготовката на невъзможни кампании срещу Италия и Турция, а през деня се опитваше да прикрие зад ведрото си изражение разклатеното си здраве и главоболията си. Какво бъдеще можеше да очаква един двайсет и пет годишен генерал, безработен като толкова други и изолиран от остарялата и класово предубедена военна върхушка?
Съмненията го разяждаха.
В онази топла августовска утрин, решен да разгадае бъдещето си, той напусна мизерната си стаичка в „Хотела на патриотите“ на улица „Сен Рош“, по-усмихнат от обикновено. Изглеждаше като човек, който има да свърши нещо важно, и с бързи стъпки се отправи към високата част на Париж.