Безсилието на всемогъщите
- Автор: Ранк Хайнер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нася Кралевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безсилието на всемогъщите». Краткое содержание книги:
Какво се бе случило вътре? Дали бяха станали жертва на случайност, или зад катастрофата се криеше някаква цел, а това ще рече, че някой ги бе нападнал? Ако се съдеше по вида и по конструкцията на апаратурата, това бе контролна или командна централа. В случай, че предположението му отговаряше на истината, допустимо бе централа от този вид да е специално защитена. Едва ли нападателят би останал незабелязан.
Но никъде не бе намерил и най-малки следи от борба. И дори да се приемеше, че изпеченият противник е успял да се прикрие и да мине без борба, то къде бе останал той? Логично бе да предприеме някакви действия, едва ли бе имал за цел единствено да убие обслужващия персонал и след това да изчезне завинаги. Не, в това нямаше смисъл.
Следователно по-вероятно бе предположението, че причината за катастрофата бе случайна. Но и това обяснение според Асмо не бе достатъчно. Аслотите без съмнение щяха да поправят техническите инсталации и да заменят мъртвия персонал с нов. От това следваше, че по време на катастрофата всички аслоти освен групата в централата са били напуснали зданието. Тази мисъл му се стори най-убедителна.
Състоянието на етажите, които бе видял досега, подкрепяше предположението му. Зданието имаше вид, че е изпразнено от обитателите си, но не е окончателно изоставено. Вероятно се поддържаше в готовност за завръщането им. Или катастрофата в централата щеше да направи невъзможно това завръщане. Както и да е, сега бе сигурен, че трябва да се откаже от надеждата да срещне в някой ъгъл на този лабиринт жив аслот. Най-доброто бе да започне отстъпление и да възстанови връзката с Лука.
Как ли се е почувствувала тя междувременно? В същност откога връзката бе прекъсната? Вълненията и постоянно напрегнатото му внимание бяха причина да загуби представата си за време, а тъй като не съществуваше Зеко контакт, и Зем не можеше да му помогне. Със съжаление си спомни за добрия си стар часовник с календар, на който винаги можеше да се разчита.
Изправи се и тръгна към червеникавата лъчева бариера, зад която се намираше асансьорът. Още след първите крачки го обзе чувство за предстояща опасност. Спря се и се огледа недоверчиво. Нещо се бе променило. Бавно се завъртя около себе си, извади ератора от колана и го скри във вътрешния джоб на якето си.
И тогава видя, че фолиото, с което бе покрил мъртвия албинос, лежеше на земята.
Предпазливо пристъпи нататък. Гнездовидните койки в стенната ниша попадаха в зрителния му ъгъл. Очите му се разшириха от недоверчиво учудване. Съществото бе изчезнало, гнездовидната койка бе празна. Пулсът му заби в ушите. Какво, по дяволите, се бе случило тук? Не бе ли той единственото живо същество в тази странна постройка?
Върху тъмнозелената стена до гнездовидните койки се очертаваше светла плоскост във форма на полукръг. Ясно си спомни, че по време на първия си престой в залата, нея я нямаше. Нима отговорът на загадката се криеше зад тази плоскост? Ако се съдеше по формата, тя би могла да бъде единствено врата.
Решително тръгна нататък. Плоскостта се вдигна нагоре, той застана пред входа на нисък тунел, в чието дъно мъждукаше слаба синкава светлина. Не се чуваше нищо.
Приведен, влезе вътре, пипнешком се запридвижва напред. Зад себе си чу грозен шум като от мляскане. Обърна се. Входният капак се бе затворил. Пое дълбоко въздух, след това продължи внимателно пътя си, очакващ всеки миг нова изненада.
Въздухът бе горещ и сух, той почувствува как от него се стичаше пот. След безкрайно дълги минути достигна края на тунела и погледът му спря върху зала с кръгла форма.
От средата на куполовидния таван висеше дебел сноп кабели. Те водеха до прозрачни съдове, които, подредени нагъсто, изпълваха цялата зала. Загледан внимателно, Асмо се движеше по тесните ходници. Съдовете съдържаха флуоресцираща в синьо течност, в която закачени на пъпна връв, плуваха ембрионни същества. Голите бели телца конвулсивно се свиваха и движеха и колкото Асмо влизаше по-навътре, толкова по-големи ставаха. В последните редици вече не бяха ембриони, а оформени джуджета-албиноси. Допрели четирите си пипала-смукачи в стъклата, с кръгли глави, обърнати надолу, те висяха в съдовете и очевидно с копнеж очакваха излюпването. Но нямаше никой, който да им помогне да излязат на бял свят.
Асмо почувствува как по гърба му полазват тръпки на ужас. Албиносите не бяха естествени, а изкуствени същества, живи инструменти. Всичко излишно в тях бе зачеркнато с червен молив: уши, нос, коса, пигмент на кожата, отличителни полови белези, индивидуалност. Сигурно не можеха и да говорят. Хоботът не издаваше, че е пригоден да оформя звуци. Това, което висеше в съдовете — спазматично свитите крайници, разкривените шаблонни лица, — бе изкуствен живот, сведен до голата функция на техническата изгода. Това не бяха аслоти, а само техни изделия. Асмо бе ужасен от ледената пресметливост на една култура, която си позволяваше да създава щампи на биомашини от генетична материя. На тази неморална сила, която даваше такива плодове, трябваше да се сложи край, в противен случай вярата за достойно човешко съществувание бе загубена.