Безсилието на всемогъщите
- Автор: Ранк Хайнер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нася Кралевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безсилието на всемогъщите». Краткое содержание книги:
Изведнъж се вцепени на място.
Чуваха се шумове!
За първи път в мълчаливия свят на тази постройка долови шумове, които не бе създал сам. Шушукане, цвърчене и бръмчене, съвсем тихо, но ясно доловимо.
Затаи дъх и се ослуша Какво бе това? Шумове от машини? Комуникация на надарени с разум същества? Тоновете докоснаха нещо познато в паметта му. Изведнъж му стана ясно — електроакустични сигнали! Не, не сигнали. Електронна анархия. Парализиращ страх се надигна в него, заля съзнанието му и му попречи да мисли. Необходимо бе да употреби цялата сила на волята си, за да се съсредоточи.
Един разстроен електронен мозък можеше да стигне до най-абсурдните идеи. Тоновете като че ли проникваха през тавана. Той бе нисък и без да се затрудни, Асмо го достигаше с върха на пръстите си — състоеше се от еластично фолио. Почувствува лека вибрация. Високоговорител, помисли с облекчение, възможно бе източникът на шумовете да е твърде далеч.
Стените на камерата бяха гладки, меки и без отвори. Никъде не можеха да се открият лостове, ключове или копчета. Обичайната апаратура или отсъствуваше, или не работеше. Какво трябваше да направи?
Той прегледа диска с големина на чиния, по който в монотонен ритъм преминаваше на вълни все същата комбинация от цветове: синьо-зелено-синьо-зелено… лилаво-жълто-оранжево…
Дискът не реагираше на натиск, не можеше да се завърти или измести. Асмо коленичи. Сигурно все някъде се криеше механизъм, който дава възможност да се излезе от този ковчег! Но колкото и да се напрягаше, не можеше да открие нищо. Дискът нито се отместваше, нито помръдваше.
За малко щеше да се примири, когато върху прозрачната плоча на тавана забеляза леки следи. Това бяха пръстени с големина на детски юмрук, изсъхнали остатъци от течност, каквато влажните чаши оставят върху подложка. Успя да определи и три или четири такива пръстена, които се събираха в центъра на диска. Какво можеше да означава това? Като размисли, намери обяснението — това бяха пипала-смукачи.
Може би аслотите притежаваха вместо ръце пипала-смукачи? И краката на летящите скорпиони, които срещна в джунглата, завършваха с такива. Пипалата-смукачи обясняваха липсата на дръжки, ключове и копчета, придаваха смисъл на полираните повърхности на черно-белите предмети за ежедневна употреба. Стана му ясно, че механиката на цветния диск реагира на всмукване. Но той не притежаваше нищо, което да закрепи към гладката повърхност. Не разполагаше и с пипала-смукачи.
А може би? Той навлажни устните си, притисна ги към диска и започна да смуче. Въздействието се появи веднага. Дискът се доближи към него, издигна се на около два сантиметра от цокъла и спря. В същия момент Асмо почувствува движение. Камерата безшумно започна да потъва. Той се намираше в асансьор.
Шумовете от високоговорителя—шушукането, цвърченето и бръмченето — се усилиха, достигнаха неприятна интензивност.
Асансьорът спря. Стената без цепнатина се вдигна. Тънките метални пластинки се отделиха. Ярка рубиненочервена светлина, която му напомни лъчеизпускащия купол сред джунглата, осветяваше камерата.
На пода пред асансьора лежеше неподвижна фигура.
12.
Дъхът на Асмо секна. Когато най-после успя да преодолее шока, той излезе от асансьора и се наведе над безжизнения труп.
Това бе дребосъчесто създание с червени очи, които го гледаха безизразно втренчени. Кръглата, напълно обезкосмена глава бе покрита с бяла като тебешир кожа без гънки. Носът представляваше нищожно възвишение с две дупки, които можеха да се затварят, ушните миди изобщо липсваха. На мястото на устата се виждаше извит хобот с дължина на палец. Ръцете и краката завършваха с пипала-смукачи. Все пак по телосложение, форма на лицето и разположение на сетивните органи съществото подчертано приличаше на хомо сапиенс.
С върха на пръстите си Асмо внимателно докосна тялото. То бе вцепенено, студено като лед, покрито с подобен на желатин слой, който вероятно го консервираше.
Бялото джудже бе високо около сто и петдесет сантиметра. Облечено бе в мишосиво трико, което стигаше под лактите и коленете. Върху гърдите, гърба и мишниците блестяха жълти символи, които наподобяваха отличителни знаци, определящи ранга му — два ъгъла върху три хоризонтални ивици.
Асмо дълго наблюдава странното същество. Значи така изглеждаха аслотите! Лука и Зирто имаха право, че дафотилите и аслотите са сродни, че произхождат от общ корен. Погрешна бе неговата теория за чужда култура на планетата Астилот. Но това не означаваше, че неговият спомен от Земята и от луната Япетус бе фантазия. В момента не знаеше как да реши това противоречие. Всичките му познания, цялата така трудно градена система от мисли заплашваше да се сгромоляса. Объркан, той се обърна отново към лежащото на пода създание.