Нарцис и Голдмунд
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нарцис и Голдмунд». Краткое содержание книги:
Но Голдмунд, оскърбен, засегнат във всичките си желания и измамен, бързо прегърна изправилата се Юлия, целуна двете й гърди и пламенно й пошепна в ухото:
— Утре, Юлия, утре.
Лидия стоеше по риза и боса на каменния под, пръстите на краката й се извиваха от студ. Тя вдигна от пода наметката на Юлия и я зави с един страден и смирен жест, който въпреки тъмнината не й убягна, а я развълнува и примири. Сестрите тихичко се измъкнаха от стаята. Голдмунд, изпълнен с противоречиви чувства, затаено се вслушваше подир тях и си отдъхна, когато къщата остана мъртвешки тиха.
Така тримата млади хора от една странна и неестествена задружност се озоваха в самота, която ги изпълваше с мисли, защото и двете сестри, когато стигнаха до спалнята си, не подхванаха разговор, а всяка будуваше самотна, мълчалива и упорита в леглото си. Изглежда, къщата беше завладяна от някакъв дух на нещастие и противоречие, от демон на безсмислието, усамотяването и душевното объркване. Голдмунд заспа едва след полунощ, Юлия — на разсъмване. Лидия лежа будна и измъчена чак докато бледият ден настъпи със сняг. Тя се вдигна веднага, облече се, дълго коленичи пред своя малък дървен Спасител и се моли; веднага щом чу по стълбището стъпките на баща си, тя излезе и го помоли за разговор. Без да направи опит да разграничи своята загриженост за девичата добродетел на Юлия и на собствената си ревност, тя стигна до решението да сложи край на тази работа. Голдмунд и Юлия още спяха, когато рицарят вече знаеше всичко, което Лидия сметна за добре да сподели с него. Тя обаче премълча участието на Юлия в приключението.
Когато Голдмунд се яви в кабинета в обичайния час, видя рицаря, който обикновено се занимаваше с писанията си по домашни пантофи и халат, облечен в късо палто, с ботуши и с препасана сабя, и веднага разбра какво означава това.
— Сложи си шапката — каза рицарят. — Искам да се поразходя с тебе.
Голдмунд взе от гвоздея шапката си и последва своя господар надолу по стълбището, през двора и през портата. Под стъпките им скриптеше леко замръзналият сняг. Червеното сияние от утрото още беше на небето. Мълчалив, рицарят вървеше напред, младежът го следваше, много пъти се обръщаше назад към двора, към прозореца на своята стая, към покрития със сняг стръмен покрив, докато той потъна и вече не можеше да се види. Голдмунд никога нямаше да види отново този покрив и този прозорец, никога вече кабинета и спалнята, никога вече двете сестри. От дълго време не му беше чужда мисълта за внезапна раздяла, въпреки това сега сърцето му се сви болезнено. Това сбогуване му причини силна болка. Вървяха все така цял час — господарят напред, и двамата, без да разменят нито дума. Голдмунд се размисли за съдбата си. Рицарят беше въоръжен, може би щеше да го убие. Не му се вярваше. Опасността беше малка; стигаше само да побегне и тогава старият мъж със своята сабя щеше да стои безпомощен. Не, животът му не бе застрашен. Но това вървене в мълчание зад обидения, церемониално хладен мъж, това безмълвно отвеждане надалеч от крачка на крачка му беше все по-мъчително. Най-после рицарят се спря.
— Оттук нататък — каза той с пресипнал глас — ще продължиш сам, все в тази посока, и ще поведеш странническия си живот, както беше свикнал. Ако някога се появиш отново в близост до моя дом, ще бъдеш прострелян. Не искам да си отмъщавам. Трябваше да бъда по-мъдър и да не допусна до дъщерите ми да се приближи един толкова млад човек. Но ако се осмелиш да се върнеш, животът ти е загубен. А сега върви, нека Бог да ти прости!
Той спря, изправен в бледата снежна светлина на утрото, а сивобрадото му лице изглеждаше помръкнало. Като призрак продължи да стои и не се помръдна от мястото си, докато Голдмунд не изчезна зад билото на най-близкия хълм. Червеникавото сияние на облачното небе бе изчезнало, не се показа слънце; започна бавно да вали, да падат леки колебливи снежинки.
9
От някои излети на кон Голдмунд познаваше местността; знаеше, че отвъд замръзналото тресавище има един плевник на рицаря, а по-нататък — усамотено селско стопанство, където го познаваха; на едно от двете места той можеше да си почине и да пренощува. А другото щеше да реши утре. Постепенно у него се възвърна чувството за свобода и за далечина, от което от известно време бе отвикнал. В този леден навъсен зимен ден чужбината нямаше приятен вкус; носеше силния дъх на мъка, на глад, на притесненост, но въпреки това нейната широта, големината и суровата й неумолимост звучаха успокояващо и почти утешително на неговото разглезено и объркано сърце. Голдмунд вървя, докато капна от умора. С язденето бе свършено, мислеше си той. Ето го широкия свят. Валеше слаб сняг, в далечината линиите на гората и на облаците се сливаха в сивота, безкрайна беше тишината чак до края на света. Какво ли бе станало с Лидия, бедното, наплашено сърце? Много му беше жал за нея; с нежност мислеше за рицарската дъщеря, докато седеше и си почиваше посред пустото тресавище под един самотен ясен с голи клони. Най-после студът го подгони. Със сковани крака Голдмунд се изправи, бавно пристъпи няколко колебливи крачки, изглежда, здрачната светлина на мрачния ден намаляваше. По време на дългото ходене през пустото поле неговите мисли замряха. Може би сега не биваше да мисли или да храни чувства, макар да бяха още толкова нежни, още толкова хубави; трябваше да си запази топлина, важно бе навреме да стигне до място за нощуване, важно бе да се промъкне през студения негостоприемен свят като златка или лисица и по възможност да не загине още сега сред голото поле; всичко друго не беше важно.