Хиляда сияйни слънца

— Откъде намери това нещо? — възкликна Хасина.

— Реших да дойда подходящо облечен за случая — отвърна Тарик. Беше нахлупил огромна руска кожена ушанка. — Как изглеждам?

— Смешен — захили се Лайла.

— Това е целта.

— И вашите ли са дошли тук докарани като теб?

— Не, останаха си вкъщи.

През есента чичото на Тарик от Газни почина от инфаркт, а няколко седмици по-късно и баща му прекара инфаркт, след който остана без сили и изпадаше в депресия, която не го оставяше със седмици. Лайла се зарадва, като видя Тарик такъв, какъвто си беше открай време. Седмици наред след инфаркта на баща си той ходеше унил, мрачен и намусен.

Тримата се отдалечиха крадешком от баби и мами, които стояха и гледаха съветските войници. Тарик купи от един уличен търговец три чинии боб, полят с гъсто чътпни. Изядоха го под навеса на затворен магазин за килими, а после Хасина отиде да потърси родителите си.

В автобуса на връщане Тарик и Лайла седяха зад майка й и баща й. Мами беше откъм прозореца и гледаше навън, притиснала снимката до гърдите си. На съседната седалка баби слушаше безстрастно един човек, който твърдеше, че руснаците може и да се изтеглят, но ще пращат оръжие на Наджибула.

— Той е тяхна марионетка. Можем да се обзаложим, че чрез него те ще продължат войната.

Някой наблизо се съгласи.

Мами мълвеше дълги молитви, докато не остана без дъх и доизкара последните няколко думи с пронизително писукане.

По-късно същия ден Лайла и Тарик отидоха в Синема Парк и се наложи да се примирят със съветски филм, чийто дублаж на фарси звучеше смешно, макар и не нарочно. Помощник-капитанът на един търговски кораб се влюби в дъщерята на капитана. Тя се казваше Альона. После връхлетя страховита буря, имаше светкавици, дъжд и огромни вълни, които подхвърляха кораба като черупка, но един абсурдно спокоен глас изрече в превод: „Любезни господине, бихте ли били така добър да ми хвърлите въжето?“

Тарик избухна в кикот. Скоро и двамата се разсмяха неудържимо. Точно когато единият се уморяваше, другият прихваше и всичко започваше отново. Един мъж, седнал два реда пред тях, се извърна и им изшътка.

Към края имаше сватбена сцена. Капитанът беше омекнал и разреши на Альона да се ожени за своя любим. Младоженците се усмихваха един на друг. И всички пиеха водка.

— Никога няма да се оженя — прошепна Тарик.

— И аз — рече Лайла, макар и след миг на напрегнато колебание. Разтревожи се да не би гласът й да е издал разочарованието й от думите му. С разтуптяно сърце тя добави по-категорично: — Никога.

— Сватбите са глупави.

— Пък и цялата тази суетня.

— И толкова много похарчени пари.

— За какво?

— За дрехи, дето повече никога няма да облечеш.

— Ха!

— Ако някога се оженя — каза Тарик, — трябва да има място за трима по време на сватбата. За мен, за булката и за човека, който е опрял пистолет в главата ми.