Тялото (Есен над детството)

Вече се поотпуснах, когато погледнах надолу и видях, че най-едрият от тях се е впил в тестисите ми. Тялото му се издуваше, четири пъти по-голямо от нормалните размери. Черно-сивата му кожа беше станала пурпурночервена. Тъкмо тогава загубих самообладание. Не външно, поне видимо, а вътрешно, където е важно.

Пернах хлъзгавото лигаво тяло е опакото на ръката си. Плужекът се държеше. Опитах още веднъж, но не можах да си наложа да пипна е ръка. Обърнах се към Крис, опитах се да кажа нещо, но не успях. Само показах. Бузите му, още пепеляви, станаха съвсем бледи.

— Не мога да го махна — рекох със стиснати устни. — Ти… можеш ли?

Ала той се отдръпна, тръскайки глава с изкривена уста.

— Не мога, Горди! — рече, безсилен да откъсне очи. — Съжалявам, не мога! Не. О, не! — Той се обърна превит с ръка на кръста, като слуга от музикална комедия, и с болезнен вид се скри в куп хвойнови храсти.

Трябва да разчиташ на себе си, помислих си, като видях как плужекът виси върху мен като шантава брада. Тялото му видимо се издуваше. Трябва да разчиташ на себе си и да го махнеш. Бъди твърд. Това е последният. Последният.

Пак посегнах надолу, свалих го и той се пръсна между пръстите ми. Гореща струя от собствената ми кръв потече по дланта и вътрешната страна на китката ми. Разплаках се.

Отидох с ридания при дрехите си и се облякох. Искаше ми се да не плача, но не можех да забравя станалото. После се разтреперах, стана по-лошо. Голият Върн дотича при мен.

— Махнаха ли се, Горди? Махнаха ли се от мен? Махнаха ли се?

Той се въртеше пред погледа ми като налудничав танцьор на карнавален подиум.

— Махнаха ли се? А? А? Махнаха ли се от мен, Горди?

Очите му все така гледаха покрай мен, разширени и бели като очите на пластмасов кон от въртележка.

Кимнах, че ги няма, и продължих да хълцам, сякаш плачът е новата ми кариера. Навлякох ризата си и я закопчах до горе. Обух чорапите и гуменките си. Постепенно сълзите ми понамаляха. Накрая останаха няколко потръпвания, няколко стона и сълзите спряха.

Крис дойде при мен, като си бършеше устата с шепа брястови листа. Гледаше е широко отворени очи, смълчан, сякаш се извиняваше.

Когато всички се облякохме, ние просто постояхме, вгледахме се за миг един в друг и заизкачвахме насипа на линията. Погледнах назад към пръсналия се плужек, закачен на храстите, където ги чистехме с викове и ръмжене. Той беше спукан… но все така злокобен.

Четиринайсет години по-късно продадох първия си роман и направих пътешествие до Ню Йорк.

— Ще бъде един тридневен празник — каза по телефона новият ми издател. — Хората, които мятат лайна, ще бъдат тотално застреляни.

Работата излезе три дни пълни лайна.

Когато бях там, искаше ми се да правя всичко стандартно — да видя мюзикхола на Рейдио Сити, да се кача на Емпайър Стейтс Билдинг (да го духа Световният търговски център, зданието, което Кинг Конг изкачи през 1933 година, винаги ще бъде най-приказното за мен), да посетя нощем Таймс Скуеър. Кийт, моят издател, беше предоволен от възможността да ми покаже града. Последната туристическа атракция беше посещението на ферибота Стейтън Айлънд Фери и докато пътувахме, гледах надолу и виждах много използвани презервативи, плуващи в спокойната вода. Дойде мигът на пълно отвращение или пък това беше временно явление от пътуването във времето. Така или иначе, за една секунда се върнах в миналото, спрях на насипа да хвърля поглед назад, към спукания плужек: мъртъв, празен… но все така злокобен.