Тялото (Есен над детството)
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Особени сезони #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тялото (Есен над детството)». Краткое содержание книги:
Превод от английски: Симеон Николов, 1993
Това не беше спалнята ми, беше нещо друго. Някой ме стискаше здраво, някой ме подпираше отзад, трета сянка клечеше до мен и се вслушваше в тишината.
— Какво, по дяволите… — попитах откровено изненадан.
Длъгнестият изръмжа някакъв отговор. Звучеше като гласа на Върн.
Зрението ми дойде на фокус и аз се сетих къде съм… но защо са будни всички посред нощ? Да не би да съм заспал за малко? Не, не може да бъде, тънкия сърп на луната плуваше в самата среда на мастиленото небе.
— Не давайте да ме хванат — бръщолевеше Върн. — Кълна се, че ще съм добро момче, нищо лошо няма да сторя, ще вдигам седалката, преди да пикая, ще… ще…
С учудване разбрах, че чувам молитва, поне варианта на Върн Тесио.
Скочих уплашен на крака.
— Крис!
— Млъкни, Върн! — рече Крис. Той беше оня, който клечеше и слушаше. — Няма нищо.
— Има — каза злокобно Върн. — Има нещо.
— Какво е? — попитах. Бях още сънен и объркан, изтръгнат от моето място в пространството и времето. Уплаши ме това, че съм закъснял за станалото — много е късно, за да се защитя, вероятно.
Сякаш в отговор на въпроса ми от гората се донесе дълъг и страшен вик. Беше такъв писък, който надава жена, умираща в изключителна мъка и краен ужас.
— О, скъпи Исусе! — извика високо Върн. Гласът му беше пълен със сълзи. Той пак започна молитвата, която ме събуди. Това затрудни дишането ми и увеличи собствения ми ужас. Направих усилие да се освободя, но той ме притискаше изотзад като кученце, което няма къде да отиде.
— Това е момчето Броуър — дрезгаво прошепна Теди. — Призракът му броди из гората.
— О, боже! — изпищя Върн, очевидно съвсем нормален за тази мисъл. — Обещавам да не крада мръсни книги от Далай Маркет! Няма да давам морковите си на кучето! Аз… аз… аз… — Той се обърка в желанието си да подкупи господ с всичко, но в състоянието на краен ужас не можеше да мисли за нищо наистина хубаво. — Няма да пуша цигари без филтър! Няма да давам лъжливи клетви! Няма да сложа в дар моята базука! Няма да…
— Млъкни, Върн! — рече Крис и в обикновената властна твърдост долових кухия звук на страха. Помислих си дали ръцете, гърба и корема му са настръхнали като моите и дали космите на врата му, също като моите, са щръкнали като гребен.
Гласът на Върн се сниши до шепот, докато разширяваше собствените си реформи, стига само бог да го остави жив тази нощ.
— Това не е ли птица? — попитах Крис.
— Не. Поне така мисля. Струва ми се, че е дива котка. Татко каза, че те издават ужасни звуци, когато се чифтосват. Звучи като жена, нали?
— Да — рекох.
Гласът ми трепна насред думата и две ледени кубчета се пръснаха в процепа.
— Жена не може да вика толкова силно — каза Крис… и добави безпомощно: — Нали, Горди?
— Това е неговият призрак — отново, прошепна Теди. Очилата му отразяваха слаби сънени петна от лунната светлина. — Ще отида да видя.
Мислех това за несериозно, но нямахме избор. Когато той започна да се изправя, Крис и аз го смъкнахме долу. Май че бяхме малко груби с него, но от ужас мускулите ни се напрегнаха като въжета.
— Пуснете ме, кухи глави! — съскаше Теди и се бореше. — Ако казвам, че отивам да видя, значи отивам да видя. Искам да го видя! Искам да видя призрака! Искам да го видя, ако…
Див сърцераздирателен вик се разнесе още веднъж в нощта, разсичайки въздуха като нож с кристално острие и ни смрази, както лежахме с ръце върху Теди; ако той беше знаме, щяхме да приличаме на оная картина, в която моряците викат Айво Джайма. Писъкът се издигаше все по-висок и по-висок и стигна до крехък, смразяващ край. Той увисна за миг, после заглъхна някъде далеч, изчезвайки в невъзможен басов регистър, който бръмчеше като чудовищна пчела. Това завърши с избухване на нещо като луд смях… сетне отново настъпи тишина.
— Исусе Плешиви Христе! — прошепна Теди и престана с приказките си за отиване в гората да види кой надава тези писъци. Четиримата наскачахме и аз помислих за бягство. Съмнявам се, че съм бил само аз. Ако се бяхме разположили в мястото на Върн, където трябваше да бъдем, сигурно всички щяхме да хукнем. Но Касъл Рок беше далеч и мисълта да минем тичешком в мрака по моста смрази кръвта ми. Да бягаме по-навътре в Харлоу, все по-близо до тялото на Рей Броуър, беше също така немислимо. Бяхме прободени. Ако имаше някакъв дух в гората — баща ми го наричаше караконджул — и искаше да ни хване, той щеше да го направи.