Тялото (Есен над детството)

— Ще вали ли, Горди? — попита Теди.

— Така мисля.

— Пиклива работа — рече той и въздъхна. — Пиклив добър край на пиклив добър ден.

Засмях се и той ми намигна.

Тръгнахме отново, тоя път по-бавно заради болния крак на Върн. Между два и три часа дневната светлина се промени и вече знаехме, че дъждът наближава. Беше горещо както обикновено и малко по-влажно, но ние вече знаехме. Птиците също. Те сякаш се появиха от никъде, щураха се по небето, тракаха с човки, пищяха остро една срещу друга. Ами светлината? От ослепителна и ярка тя се превърна в нещо прецедено, бисерно. Сенките ни се удължиха, но станаха мъхнати и болезнено криви. Слънцето ту се скриваше, ту се подаваше от дебелата пелена облаци и небето на юг стана бакърено. Гледахме как буреносните облаци наближават, омагьосани от размаха и мълчаливата им заплаха. На места, сякаш огромен светъл мехур се беше пъхнал в някой от тях и превръщаше убития пурпурен цвят в светлосиво. От най-близкия облак излезе начупената вилица на мълния. Беше толкова ярка, че остави сини петна върху ретината ми. След нея чухме продължителна, разтърсваща гръмотевица.

Поджафкахме се малко — дъждът ни настигаше, но той беше нещо хубаво, всички го чакахме с нетърпение. Очаквахме студен, освежаващ дъжд, който да ни измие от плужеците.

Малко след три и половина между дърветата видяхме течаща вода.

— Това е тя! — тържествуващо извика Теди. — Това е Ройъл!

Тръгнахме по-бързо, сякаш ни дойде втори дъх. Бурята вече наближаваше. Въздухът се раздвижи, температурата спадна с няколко градуса само за секунди. Погледнах надолу и видях, че сянката ми я няма.

Продължавахме да вървим по двойки и всяка двойка оглеждаше своята страна на насипа. Пресъхналата ми уста туптеше с болезнено напрежение. Слънцето се гмурна зад друг куп облаци и тоя път не се показа. За миг облаците се оцветиха по краищата в златисто, както в илюстрация от Стария завет, после цветът стана винен и дирите на слънцето изчезнаха. Падна мрак, облаците изведнъж погълнаха остатъците от лазура. Усещахме дъха на реката, сякаш бяхме коне, или пък това беше мирисът на неизбежен дъжд. Над нас висеше океан, обвит в тънка торба, която всеки миг можеше да се пръсне и да излее порой.

Стараех се да гледам към шубраците, но очите ми бяха все в развихрилото се, тичащо небе; в потъмняващия му цвят можеше да видиш съдбата, която си пожелаеш: вода, огън, вятър, град. Студеният бриз стана по-настойчив, той виеше в елите. Внезапно точно над нас ярка светкавица освети небето, аз изкрещях и скрих с ръце очите си. Бог е сътворил моята картина: малко момче с риза, вързана около кръста, треперещо с голи гърди и прах от сгурия по бузите. Чух как на петдесетина метра се прекърши дърво. Трясъкът на бурята, която идеше, ме накара да се свия от страх. Исках да съм вкъщи и да си чета хубава книга на безопасно място… като в мазето за картофи.