Тялото (Есен над детството)
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Особени сезони #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тялото (Есен над детството)». Краткое содержание книги:
Превод от английски: Симеон Николов, 1993
Крис предложи да сложим пост и всички се съгласихме. Хвърлихме чоп и на Върн се падна да бъде пръв. Аз трябваше да дежуря последен. Върн седна с кръстосани крака край догарящия огън, а останалите си легнахме. Скупчихме се като овце.
Бях сигурен, че сънят е невъзможен, и все пак потънах в повърхностен, мъчителен сън, който ме потопи в безсъзнателното като подводница с вдигнат перископ. Моите сънища бяха населени с диви крясъци — може би истински или пък плод на моето въображение. Видях, поне така си мисля, нещо бяло и безформено, застанало между дърветата като странен болничен чаршаф.
Най-подир потънах в нещо, което знаех, че е сън. Крис и аз плувахме в Уайтс Бийч, ямата на кариерата в Брънсуик се превърна в миниатюрно езеро, когато багерите стигнаха до вода. Там Теди беше виждал онова момче, полуудавеното.
В съня ми всички бяхме във вода до шия, плувахме мързеливо, горещият юли блестеше над нас. Зад нас над вълните се раздаваха писъци и викове, избухваше смях, когато децата скачаха, гмуркаха си или бутаха някого. Чувах как празните керосинови варели над вълните дрънчаха при удар. Звукът не приличаше на камбанен, който е тържествен и кънтящо дълбок. На плажа от пясък и камъни намазани с масло тела лежаха върху хавлии с лицата надолу, малки хлапета с кофички клечаха край водата или от щастие си посипваха главите с пясък. По-големите се събираха на групи, зяпаха момичетата, които се разхождаха насам-натам на двойки и тройки, никога сами, и тайните места от телата им бяха скрити от хубави бански костюми. Хората ходеха до снек-бара по горещия пясък на пръсти и потреперваха от горещина. Връщаха се с пържени картофи и разни други лакомства.
Мисис Коди беше зад нас на неравен гумен сал. Тя лежеше на гръб, облечена в типичната си училищна униформа от септември до юни: сив костюм с дебел пуловер вместо блуза под сакото, с цвете, забодено над една от почти несъществуващите си гърди, краката й бяха обути в дебели панталони с цвета на джоджен. Черните й бабешки високи обувки, сложени под ъгъл, бяха натопени във водата. Косата й беше синя, като на майка ми, навита на стегнати като пружини на будилник къдрици, миришещи на лекарство. Очилата й блестяха жестоко на слънцето.
— Внимавайте къде стъпвате, момчета — каза тя. — Внимавайте къде стъпвате или така ще ви цапардосам, че ще ослепеете; аз имам тази власт от училищния съвет. А сега, мистър Чембърс, „Възстановената стена“, ако обичате. Наизуст!
— Опитах се да върна парите — каза Крис. — Старата госпожа Саймънс рече добре, но взе парите. Чувате ли ме? Тя ги взе. Какво ще направите сега? Ще я ослепите ли?
„Възстановената стена“, мистър Чембърс, ако обичате! Наизуст!
Крис ми хвърли отчаян поглед, сякаш казваше: „Не ти ли казах, че ще стане така?“ и нагази във водата. Той започна: „Има нещо, което не обича стената, което изпраща студени земни вълни под нея…“ Главата му се скри под повърхността и декламиращата му уста се напълни е вода.
Той изскочи отново и извика:
— Помогни ми, Горди, помогни ми!
Сетне отново потъна. Гледайки в бистрата вода аз видях две подпухнали голи тела, които го държаха за глезените. Единият беше Върн, другият — Теди, техните очи бяха бели и без зеници, като очите на гръцките статуи. Малките им пишки плуваха отпуснато над отдалечените им кореми като бели плажове с кафяви водорасли. Главата на Крис отново проби водата. Той протегна вяло едната си ръка към мен и нададе креслив женски вик, който се засилваше и виеше в горещия слънчев летен въздух. Гледах диво към брега, но никой не чуваше. Спасителят, е бронзово атлетично тяло, живописно облегнат на върха на бялата си кръстовидна дървена кула, само се усмихна на едно момиче в червен бански под него. Когато телата отново го дръпнаха надолу, викът на Крис се превърна в бълбукане под водата. И тъй като те го повлякоха към черната вода, аз видях развълнуваните му изкривени очи, обърнати към мен в умолителна агония; видях белите му ръце, приличащи на морска звезда, протегнати към слънчевия покрив на водата. Ала вместо да се гмурна и да се опитам да го спася, аз загребах отчаяно към брега или поне към мястото, където водата не скриваше главата ми. Преди да стигна там, преди даже да се приближа, аз усетих как една мека, гнила, неумолима ръка стиска прасците ми и започва да ме измъква. В гърдите ми се зароди вик… но преди да извикам, сънят отлетя в петнистото факсимиле на действителността. Ръката на Теди стискаше крака ми. Тръскаше ме, за да ме събуди. Беше мой ред.
Все така полузадрямал, сякаш говорех на сън, аз го попитах прегракнало:
— Жив ли си, Теди?
— Не. Аз съм мъртъв, а ти си черен негър — рече той сърдито. Това разпръсна остатъка от съня. Седнах до огъня, а Теди си легна.