Тялото (Есен над детството)
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Особени сезони #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тялото (Есен над детството)». Краткое содержание книги:
Превод от английски: Симеон Николов, 1993
21
Сега линията завиваше на югозапад и минаваше през гъсталаци от нискостеблени ели и шубраци. Закусихме с къпини от тези храсти, но с къпини не можеш да се заситиш; нашите стомаси се поуспокоиха за трийсетина минути и после пак се обадиха. Вървяхме по линията, беше вече осем часа и си отваряхме очите. Устата ни бяха морави и голите ни тела бяха изподрани от бодлите на къпините. Вкиснатият Върн искаше гласно две пържени яйца е бекон отстрани.
Това беше последният ден от жегата и най-лошият от всички дни, мисля. Ранни стремителни облаци се смесиха някъде далеч и към девет часа небето беше бледо розово, човек можеше да се сгорещи само като го погледне. Потта, която се търкаляше и течеше по гърдите и гърбовете ни, оставяше светли ивици по напластените сажди и мръсотия. Комари и черни мушици се въртяха на гъсти рояци около главите ни. Мисълта, че трябва да вървим много километри, не ни правеше по-щастливи. Но очарованието на онова нещо ни теглеше напред, караше ни да вървим в този задух още по-бързо. Бяхме пощурели да видим тялото на онова момче, не мога да го кажа по-просто и по-честно. Дали това беше невинно или можеше да унищожи сънищата със стотици кървави кошмари — всички искахме да знаем. Според мен ние сами повярвахме, че заслужаваме да видим това.
Към девет и половина Теди и Крис засякоха вода в далечината и извикаха на двама ни с Върн. Затичахме се към мястото, където стояха. Крис се усмихваше от възхищение.
— Виж там! — посочи той. — Работа на бобрите.
Точно така, това беше работа на бобрите. Под насипа на линията минаваше широк и дълбок канал, чийто десен край бобрите бяха заприщили с техните съвършени и усърдно направени малки диги — от съчки и клони, запълнени с листа, тиня и суха пръст. Бобрите бяха работливи малки дяволи, така е. Зад дигата се простираше басейн с чиста и светла вода, която блестеше под слънчевите лъчи. На няколко места къщичките на бобрите стърчаха над водата като дървени иглу. В далечния край на басейна се виждаше малко заливче. Дърветата, растящи по края му, бяха оглозгани като бели кокали на височина около метър.
— Железниците ще пометат това нещо много скоро — рече Крис.
— Защо? — попита Върн.
— Не им трябва езеро тук — каза Крис. — То ще подкопае тяхната точна железопътна линия. Те са сложили канала, за да започнат с нещо. Ще избият част от бобрите, ще пръснат останалите и ще разрушат дигата. Мястото пак ще стане блато, каквото е било преди.
— Мисля, че ще изядат месото — рече Теди.
Крис сви рамене.
— Кой ли се интересува от бобрите? Сигурно не Великия Южен и Западен Мейн.
— Мислиш ли, че е достатъчно дълбоко, за да поплуваме? — попита Върн, загледан жадно във водата.
— Има един начин да разберем — обади се Теди.
— Кой е пръв? — попитах.
— Аз — извика Крис. Той изтича по брега, хвърли гуменките си и дръпна ризата около кръста си. Пусна панталоните и шортите на земята и ги събу с едно движение на палеца си. Подскочи на единия крак, после на другия и си смъкна чорапите. Сетне се гмурна във водата. Подаде се и тръсна глава да отметне мократа си коса от очите. — Страхотно шибано! — извика той.
— Колко е дълбоко? — попита Теди. Той така и не се научи да плува.
Крис стъпи на дъното и раменете му се подадоха над водата. На едно от тях видях петно — черничко, сивичко нещо. Помислих, че е кал и не му обърнах внимание. Ако се бях вгледал по-внимателно, щях да си спестя много от бъдещите кошмари.
— Хайде, кокошки! — извика Крис.
Той се обърна и заплува през езерото в тромав бруст, обърна се и пое обратно. Вече всички бяхме съблечени. Върн влезе в езерото, после се гмурнах и аз.
Пляскането в чистата прозрачна вода беше фантастично. Заплувах към Крис е приятното чувство, че нямам нищо върху себе си освен водата. Изправих се и двамата се захилихме лице срещу лице.
— Върхът! — Двамата казахме това едновременно.
— Шибано! — Той плисна вода в лицето ми и заплува на друга страна.
Поиграхме си във водата към половин час преди да разберем, че езерото е пълно с пиявици. Гмуркахме се, плувахме, топяхме се един-друг. Не усещахме онова нещо. Върн отиде на плитка място, гмурна се и се изправи на ръце. Когато краката му се подадоха в разтреперано, но победоносно „V“, видях, че са покрити със сивочерни буци, точно като оная, която видях на рамото на Крис. Това бяха плужеци, и то много големи.