Тялото (Есен над детството)

На мястото, където стояхме, ранните пролетни дъждове бяха отнесли част от насипа, оставяйки неравен ров с дълбочина метър и двайсет. Службите за поддържане на линията или още не бяха стигнали до него с жълтите си дизелови дрезини, или пък изкопът още не беше забелязан. На дъното на тази яма растеше мочурливо мръсно кълбо храсти, което миришеше неприятно. От дивите плетеници на къпините се подаваше една бледа бяла ръка.

Дишаше ли някой от нас? Аз — не.

Бризът се превърна във вятър — груб, на пориви. Той идеше срещу нас отвсякъде, налиташе и се завихряше, плющеше по нашите потни кожи и отворени пори. Едва ли го забелязвах. Част от разума ми очакваше Теди да извика „Парашутисти по фланга“ и си мислех няма ли да полудея, ако извика. По-добре щеше да е да видим цялото тяло, изведнъж, но вместо това зърнахме отпуснатата протегната ръка, ужасяващо бяла, със сгърчени пръсти — ръката на удавено момче. Тя ни разказа цялата истина. Тя обясняваше всяка яма в света. Тази ръка е пред очите ми винаги, когато слушам или чета за жестокости. Някъде, прикачен към тази ръка, се намираше Рей Броуър.

Светкавиците пламваха и гаснеха. След всяка мълния се разнасяше такъв грохот, сякаш насипа се срутваше върху главите ни.

— Лаааааааааа… — поде Крис и това не прозвуча нито като псувня, нито като селското лайна, както го произнасят с тънка струя въздух. Напротив, това беше дълга монотонна сричка без значение, дъх, който едва начеваше да движи гласните струни.

Върн импулсивно облизваше устни, сякаш предчувстваше някакво мрачно изящество: Двайсет и деветия аромат, на Хауърд Джонсън, Междузвездния охлюв, нещо фатално, което го възбуждаше и отвращаваше едновременно.

Теди само стоеше и гледаше. Вятърът развяваше мръсната сплъстена коса около ушите му. Цялото му лице беше бяло. Мога да кажа, че съзрях нещо в него и може би беше така, ако погледна назад… но не тогава.

Черни мравки лазеха по ръката.

Могъщ шепот се надигна в гората от двете страни на линията, сякаш лесът беше забелязал идването ни и изричаше своите укори. Заваля.

Огромни капки западаха по главата и ръцете ми. Те удряха по насипа, наоколо за миг притъмня, сетне, когато влагата попи в зажаднялата земя, цветовете се върнаха.

Тези огромни капки падаха може би пет секунди и спряха. Погледнах към Крис и той ми намигна.

После бурята ни връхлетя изведнъж, като че се включи веригата на небесните душове. Шепотът се смени с яростен сблъсък. Сякаш ни гълчаха за нашето откритие и това беше ужасно. В колежа никой не споменава за патетичната заблуда… и даже тогава забелязах, че само пълните чукундури не намират това за заблуда.

Крис скочи на края на ямата с мокра и залепнала коса. Последвах го. Върн и Теди се приближиха зад нас, но двамата с Крис бяхме първите, които стигнаха до тялото на Рей Броуър. Той лежеше с лице надолу. Крис ме погледна в очите, а лицето му беше мрачно и напрегнато — лице на възрастен човек. Кимнах леко, сякаш беше изрекъл нещо на глас.