Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
За едни миг Мериън Уейд забрави страховете си. Горди, приятни мисли изпълниха сърцето й. Дишането й се ускори от чувството на победа. Не беше ли той герой-победител, достоен за сърцето, което тя изцяло му бе отдала.
Тя наблюдаваше всеки скок на конете. Мечтаеше да види как преследвачът настига преследвания. Тя не беше жестока, но искаше всичко това да свърши, защото напрежението беше ужасно.
Мериън нямаше да се измъчва дълго. Развръзката наближаваше.
Когато се впусна в това надбягване, капитанът на кирасирите имаше пълна вяра в своя кон. Той беше чистокръвен арабски кон — силен и бърз, както всички от тази раса.
Преследваше го обаче кон от същата раса, само че по-силен и по-бърз. Като стрела, изстреляна с лък, конят на кирасира прехвърча през моравата. Като стрела, но изстреляна с по-голяма сила, префуча след него черният му преследвач. През лагера, отвън, през насипа, опразнен от хората, през откритото пасбище на имението двамата конници се носеха в галоп, сякаш се състезаваха. Но искрящите им брони, насочените напред блестящи шпаги, гневните им лица и решителният им вид — всичко това говореше за други намерения.
За известно време Скарт гледаше да избяга напред, за да може да се обърне с лице към противника. Но противникът беше близо зад него и Скарт знаеше, че тази маневра е опасна, дори невъзможна, защото щеше да се натъкне на шпагата на Холтспър. Скоро Скарт започна да съзира друга опасност — опасността да бъде настигнат. Зрителите бяха престанали да викат и над лагера отново цареше пълна тишина. Тишина, която предшествува очаквана катастрофа и неизбежно нещастие.
Черният преследвач — повече и повече го приближаваше и предните му копита вече застъпваха задните копита на собствения му кон. Ако преследването продължеше още една минута, Скарт непременно щеше да бъде настигнат, защото шпагата на кавалера блестеше едва на десет стъпки от гърба му. Развръзката беше близка.
— Предай се или се прости с живота! — заповяда Холтспър с решителен глас.
— Никога! — беше също така решителният отговор. Ричард Скарт никога не се предава — особено пък на…
— Тогава ще си получиш заслуженото! — извика Черния конник и в същия миг пришпори коня си, за да го засили за последен път.
Конят скочи напред и се изравни с коня па кирасира. В този миг Холтспър замахна хоризонтално с шпагата си.
Тълпата, която очакваше да види в следния миг капитана на кирасирите набоден върху бляскащото острие, нададе вик. Бронята по онова време се състоеше само от нагръдна плоча, а гърбът оставаше незащитен.
Несъмнено още малко, и Скарт би получил смъртоносна рана, но случаят го спаси. Когато конят на Холтспър се хвърли напред, другият кон го удари със задните си копита по горната част на предния крак и го накара да залитне. По този начин посоката па удара се измени. Това спаси живота па Скарт, но не и ръката му, защото шпагата на неговия неприятел засегна дясната му ръка, точно под рамото, прободе я и се удари в предната стоманена плоча. Шпагата па Скарт отхвръкна пън въздуха.
След миг капитанът па кирасирите, свален от удара, лежеше проснат на тревата, а конят му цвилеше диво и продължаваше да галопира напред с провлечена юзда.
— Помоли за пощада или ще умреш! извика кавалерът, като скочи от седлото и с лявата си ръка сграбчи кирасира за стоманения нагръдник, а в дясната държеше заплашителното оръжие. — Помоли за пощада или ще умреш!
— Стой! — възкликна Скарт. Стой! — повтори пак и прибави едно горчиво проклятие. — Щастието този път бе на твоя страна. Искам пощада.
— Достатъчно! — каза Холтспър — и сложи шпагата в ножницата; после обърна гръб на победения си противник и тихо отмина.
Зрителите напуснаха местата си, струпаха се около победителя и започнаха да го поздравяват. Една девойка с червена наметка изтича напред, коленичи пред него и го награди с букет цветя. Това беше девойката, която обидиха. Така тя изказа своята благодарност.
Два чифта очи посрещнаха това с израз, в който се четеше болка: сините очи на Мериън Уейд и зелените очи на Уил Уолфорд — този, който представляваше английския разбойник. Истинският Робин Худ не би могъл да бъде по-ревнив към истинската Девойка Мариан.
Мериън Уейд видя как бяха поднесени цветята и как бяха приети. Видя, че за подаръка благодариха с поклон и усмивка, и то много благосклонно. Но не се сети да си зададе въпроса: дали при тези обстоятелства човек би могъл да постъпи другояче?
Тя не остана да гледа повече; с объркан ум и смутена душа Мериън премина по наклона на старото укрепление и с бързи стъпки потърси свещения приют на бащиния си покрив.