По-малката сестра
- Автор: Чэндлер Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По-малката сестра». Краткое содержание книги:
— Видяхте ли? — засия старецът. — Джок се опита да пререди, но на Мейзи такива не й минават.
Наведе се и потупа кучката по главата. Тя вдигна към него преливащи от обожание очи.
— Очите на твоето куче — замислено произнесе Опънхеймър. — Най-незабравимото нещо на този свят.
И тръгна бавно по покритата с плочки пътека към сградата с канторите, следван от трите боксера.
— Мистър Марлоу?
Обърнах се и видях висок русоляв мъж с нос като лакът на правостоящ пътник.
— Аз съм Джордж Уилсън. Много ми е приятно. Както виждам, познавате мистър Опънхеймър.
— Поприказвахме си. Той ми обясни как се ръководи кинобизнесът. Оказа се, че ти трябват само хиляда и петстотин киносалона.
— Пет години работя тук, но не съм разговарял с него.
— Защото не знаете на кои кучета да позволите да ви препикават.
— Сигурно сте прав. С какво мога да ви бъда полезен, мистър Марлоу?
— Искам да се срещна с Мейвис Уелд.
— Тя е на снимачната площадка. В момента се снима.
— Мога ли да се видя с нея за малко на самата площадка?
Уилсън нямаше убеден вид.
— Какъв пропуск ви дадоха?
— Обикновен, ако не се лъжа. Показах му го. Той го разгледа.
— Значи Балу ви изпраща, нейният импресарио. Мисля, че ще можем да уредим едно посещение на сцена номер дванайсет. Веднага ли искате да отидете?
— Ако разполагате с време…
— Аз съм рекламният агент на екипа. Затова ми плащат.
Тръгнахме по алеята към ъгъла, където се срещаха две от сградите. Между тях минаваше циментирана пътека и водеше към снимачните площадки.
— От служителите на Балу ли сте? — попита Уилсън.
— Оттам идвам.
— Голяма организация, доколкото съм чувал. И на мен ми се ще да опитам в този бизнес. Сегашната ми работа е чисто главоболие.
Минахме покрай двама униформени полицаи, свихме в тясна пътека между две сцени. Над пътеката се полюшваше запален червен фенер, над една врата, белязана с цифрата 12, също светеше червена лампа и дрънчеше звънец. Уилсън спря до нея. Трети полицай, седнал в наклонен назад стол, му кимна, а мен огледа от главата до петите с познатата мъртвешка безизразност, която се лепи на физиономиите им както плесента по стените на резервоарите.
Звънецът заглъхна, фенерът и лампата угаснаха. Уилсън дръпна тежката врата и аз минах покрай него. След слънчевото пладне вътре ми се стори непрогледен мрак. Сетне забелязах в единия ъгъл сноп светлинни. Иначе огромната сцена бе съвършено празна.
Тръгнахме към светлините. Подът под краката ни бе осеян с тлъсти черни кабели. Имаше цяла редица сгъваеми столове, множество преносими гримьорни с имена, изписани по вратите. Намирахме се зад кулисите, виждах само опакото на шперплатовите декори и два огромни екрана отстрани.
— Започни! — извика нечий глас.
Гръмко задрънча звънец. Двата екрана оживяха и по тях започнаха да се премятат бурни вълни. Втори, по-спокоен глас изрече:
— Запомнете къде сте застанали, моля ви, може да се наложи да кашираме. Готови, започни!
Уилсън замръзна на мястото си и докосна ръката ми. Гласовете на актьорите долетяха неизвестно откъде, нито гръмки, нито отчетливи, просто неразбираемо бръщолевене.
Единият екран внезапно угасна. Спокойният глас произнесе със същия тон:
— Стоп!
Звънецът отново задрънча, настъпи всеобщо раздвижване. Ние с Уилсън продължихме напред. Той прошепна в ухото ми:
— Ако Нед Гамън не успее да заснеме тази сцена преди обяд, сигурно ще фрасне Торанс по носа.
— О! Торанс ли участвува?
По него време Дик Торанс беше звезда измежду второстепенните актьори, с каквито Холивуд гъмжеше — режисьорите не искаха да работят с тях, но накрая ги наемаха поради липса на нещо по-свястно.
— Ще си направиш ли труда пак да изрепетираш сцената, Дик? — попита спокойният глас точно когато заобиколихме ъгъла и ни стана ясно какво представлява декорът — палуба на богаташка яхта, близо до кърмата.
Имаше две жени и трима мъже. Първият бе на средна възраст, издокаран в спортно облекло и изтегнат в шезлонг. Вторият беше в бял костюм, риж и приличаше на капитан. Третият бе типичният собственик на яхта — красива фуражка, тъмносин блейзър със златни копчета, бели панталони и обувки, надменен чар. Това бе Торанс. Едната жена беше мургава красавица, попрехвърлила крехките години — Сюзан Кроли. Втората бе Мейвис Уелд в мокър бански костюм от лъскава материя и по всичко личеше, че току-що се е качила на яхтата. Един гримьор пръскаше с вода лицето, ръцете и кранчетата на русата й коса.