Убийството на 83-та улица
- Автор: Стаут Рекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиян Лолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството на 83-та улица». Краткое содержание книги:
Оказва се, че произходът на Ейми е свързан с някои много богати и влиятелни хора. Един от тях има малка тайна и е готов да я запази на всяка цена…
Но кой би могъл да запази тайната си, ако двама детективи като Ниро Улф и Арчи Гудуин пожелаят да я разкрият?
Улф поклати глава:
— Сега не ни трябват отпечатъци. Евентуално по-късно.
— Знам, но си помислих, че ще е приятно да ги имаме. Казвам го единствено, защото далеч не мога да предложа нещо като откритието на Арчи — онзи адрес от 1944. — Сол погледна към мен. — По лятното време работният ден все още не е свършил. — Той се изправи и каза: — Хайде да тръгваме, ще направиш плана в движение.
Като двама физически здрави, интелигентни, професионално подготвени хора, ние със Сол постигнахме много през следващите два дни. Той се подстрига — това в събота или неделя през лятото е истински подвиг за човек, който живее в центъра на Манхатън. Забелязах това, когато се видяхме в понеделник сутринта. Що се отнася до мен, аз пропилях 23.85$ от парите на клиентката за таксита й бакшиши в събота от десет сутринта до седем вечерта — също истински подвиг. На Източна трийсет и девета улица, само през три врати от номер десет, имаше ресторант с дълъг бар — казваше се „Дуайър“, а съдържателят му ми съобщи, че съществува от трийсет години. Той самият бил там от деветнайсет, което означаваше едва от 1948, но знаеше името на предшественика си и имаше адреса му. Казваше се Хърман Готшалк и живееше в Бронкс. Девет часа се мъчих да го намеря, за да му покажа снимки на седем млади жени.
Това не беше от глупост — дължеше се просто на отчаяние. Разбира се, най-подходящото място да намерите човек, когото да разпитате за наемателите и честите посетители в някоя сграда през четирийсет и четвърта година, е самата сграда, но ние със Сол направихме доста подробни проучвания в петък следобед. Човекът, който обслужваше асансьора, и техникът работеха там едва от четири години. Изключение правеше портиерът, който беше постъпил в 1961, скоро след като сградата била купена от сегашния собственик. Той каза на Сол, че предшественикът му се е задържал само пет години. Не знаеше нито името на предишния собственик, нито на агента по продажбата. Сигурен беше обаче, че никой от сегашните наематели не е там от двайсет и три години. В офиса на Корпорацията за недвижими имоти „Ийст енд Уест“ на Трето авеню, която даваше под наем сградата сега, единственият дежурен персонал в събота сутрин се състоеше от някакво момиче, чиято майка навремето е трябвало да я накара насила да носи шина на зъбите и старец със стъклено Око, който също не знаеше името на предишния собственик.
В неделя отбелязах друго постижение. Заведох Лили Роуън и Ейми Деново на два мача в Шей Стейдиъм и върнах клиентката цяла и невредима.
В понеделник сутринта посетих пак корпорацията за недвижими имоти „Ийст енд Уест“. Една жена със слънчеви изгаряния ми даде името на предишните агенти — „Кофман Мениджмънт Къмпани“, а в офиса им на Четирийсет и втора улица имахме късмет — намерихме интелигентен и активен младеж, който вярваше в доброто обслужване. Той се рови половин час в старите папки. Човекът, който бил портиер на Източна трийсет и девета № 10 през 1944 година, на име Уилям Полк, беше умрял в 1962. Имената на обслужващия персонал не бяха записани, но намерихме пълен списък на наемателите за 1944 — общо двайсет и двама, включително Флойд Ванс, и го преписахме. Интелигентният младеж каза, че в „Кофман Мениджмънт Къмпани“ няма човек, който да работи от двайсет и три години. Бърнард Кофман, който създал компанията; — умрял. Със Сол си разделихме списъка на наемателите и всеки се зае със своята половина. Бих могъл да ви дам подробно описание на първите четирима, но това не е трактат по икономика или социология. Просветлението настъпи, когато стигнах до петия, малко преди пет часа следобед. Казваше се Дороти Себър, петдесетгодишна жена с посивяла коса и сини очи, неотстъпваща по интелигентност на младежа от „Кофман Мениджмънт Къмпани“, която ръководеше и вероятно притежаваше фирмата „Себър“ за доставки по домовете в един офис на десетия етаж на Рокефелър Сентър. Тя имаше много работа. Четирийсетте минути, които прекарах с нея, щяха да са не повече от двайсет, ако телефонът не ни беше прекъсвал няколко пъти. Едва ли щях да се добера лесно до нея, ако не я бях предупредил, че искам да питам нещо за Източна трийсет и девета № 10. Когато влязох в стаята й, тя попита дали съм същият Арчи Гудуин, който работи при Ниро Улф и аз потвърдих.
— Но какво бих могла да ви кажа за Източна трийсет и девета № 10? Излязох оттам преди осемнайсет години. Обичах онази дупка. Седнете.
Седнах.
— Не знам какво може да ми кажете, мис Себър, знам само какво искам да ви питам. Един случай, по който работим, е свързан с доста отдавнашни събития. Годината, която ни интересува, е 1944. Имате ли нещо против да ми кажете на кой етаж е бил офисът ви?