Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

Миранда възпря бутилката.

— Да ме упоиш ли искаш? Това са нечестни методи. Идваш ли с мен, или не?

Каза го още сравнително весело, но меките й устни се готвеха за познатата му зла гримаса. Той дръпна бутилката от чашата й.

— Какво те е прихванало днес?

— Обратното на това, което всеки път те прихваща, щом сме заедно.

Той още не разбираше поведението й, затова си послужи с най-общото защитно средство.

— Но аз те обичам!

— Не, ти само ме искаш.

— И това те обижда, така ли? Ако ти сега ме поискаш, аз никак няма да се разсърдя. А после като нищо ще дойда с теб и на разходка.

Очакваше тя да скочи, изхвърлена от внезапния си гняв, който правеше мургавото й лице още по-тъмно и го превръщаше в лицето на красива индианка в мига преди да те скалпира (веднъж бе й разказвал за древните индианци, макар сам да не знаеше дали и жените им са си служили със скалпирането), а се случи тъкмо обратното: то омекна, канеше се май и да заплаче.

— Най-много ме обижда тоя твой цинизъм.

— Професионална черта, мила. Когато три десетилетия се занимаваш с нравите на човечеството, не може да не станеш циник, поне като опит да се отграничиш от глупостта. — Той се изтегна на широкия диван от мека светлорозова кожа, сякаш отново демонстрираше своето отграничаване, и додаде предпазливо: — Но, струва ми се, ти тъкмо такъв ме и хареса.

Когато Миранда се събличаше, мургавото й тяло се открояваше неповторимо пикантно върху това светло-розово. Тогава не му беше трудно да види в нея някоя от тънконогите прерийни туземки от старите книги. Но днес тя отказваше да се съблече и също така необичайно продължаваше да потиска своя гняв, който той вече бе се научил да изтърпява.

— И още те обичам, и още те уважавам, но ми е непонятна тая твоя примитивност на чувствата. Диваците ли те заразяват, дето постоянно четеш за тях?

Той изпробва едно закачливо повикване с пръст и тя след кратко колебание приседна по-близо до него. Не се отдръпна и когато уж неволно постави ръката си на бедрото й. Изрече с твърде артистична горест:

— А най-трудно те понасям такъв брутално похотлив. Аз съм романтична натура, мили, не го ли разбра досега? Какъв си ми ти антрополог и етолог, и изкуствовед и не знам какво още, като едно толкова просто нещо не можеш да разбереш? Нужни са ми повече нежности, милувки, красота, да ме изведеш на разходка, да ми подариш една звезда… А ти, между две лекции или две страници на някой древен ръкопис: Ела, Миранда, че ми трябваш!…