Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
Това силно ме разтревожи и аз веднага позвъних в сервизната база. За щастие този тип компютри, като нови, се ползували с предимство и сервизният техник пристигна със скоростта на медицинската „Бърза помощ“.
Той и приличаше на лекар — на представата ни за лекар. Имаше бледо лице, излъчващо интелигентна доброта и виртуозно тънки, изящни пръсти. Остави чантата си край компютъра, седна, огледа го дълго и проницателно, заговори му, както детски лекар се обръща към разплаканото си пациентче:
— Какво има, миличък, от какво се оплакваш? Боли ли те нещо или ми те обидиха тия лоши хора?
Прозвуча ми като „тия лоши писатели“ и аз веднага намразих компютърния доктор. А той побърза да ми даде още основания за това. Протегна дългия си пръст и много нежно докосна клавиша, на който пишеше „роман“. Клавишът със същата нежност се оцвети в зелено, моментално изгряха в своята жълто-зелена готовност и очите на бухала. Техникът извърна глава към мен: Видяхте ли!
Тоя компютър наистина ще ме побърка! Смотолевих:
— Аз за разказ натисках и за новела… За роман не съм още…
Той го изключи с думите: „Хайде, миличък, разказ ни трябва, не роман“ и веднага докосна съответния клавиш. Отново светнаха с приемния си цвят и клавишът, и очите.
— Нищо не разбирам — изпъшках. — Всичко опитвах, точно по указанията, както вие сега…
Техникът повтори простата манипулация, този път с „новела“, и компютърът пак му демонстрира своята готовност за работа. Вече се чувствувах виновен, загдето бях разкарвал без нужда човека, но той ми се усмихна съчувствено:
— Да не мислите, че аз разбирам нещо? Не сте първият. И други ваши колеги се оплакваха от тази серия. Същото излезе. Никаква повреда, а не ще и не ще. Стачкува. Имаше един — цял месец ме измъчи. Разглобих го, всичките му схеми и системи проверявах — нищо! Взехме си го обратно, на клиента друг дадохме, а в сервиза едно от момчетата, стажантчета, си играе, натиска клавиша му, вика: „Я бе, я ми съчини нещичко, стига си стърчал, така без работа!“ И какво мислите, компютърът веднага прогледна.
— Но как си го обяснявате? — попитах аз.
— Засега — никак. Още ги изучаваме и ние. Сложна машина, има си свой живот. Като събереш на едно място няколко милиона микропроцесора, става мистика, почти като в човешкия мозък, макар там клетките да са милиарди. Не е ли така и с вас? Насилвате се понякога да са спомните нещо, не и не, друг път то само изскача, без да насилвате мозъка си. — Той отново се позасмя. — Имам чувството, че тия компютри в някои случаи като че ли се обиждат. Трябва по-внимателно, деликатна машина е.
— С какво ще го обидя — измънках аз. — Още изучавам способностите му. И общо взето, съм доволен.
Един дявол знае защо излъгах! Сигурно заради компютъра, не заради техника. Имаше си хас и да се боя вече от него!
— Да опитаме — предложи техникът. — Дайте някоя тема.
— Нямам сега тема! — отвърнах му по-рязко, отколкото бе прилично, но творчеството все пак си е работа твърде интимна!
Техникът гальовно се усмихваше на втренчените в него бухалски очи.
— Хайде, миличък, съчини ни нещо хубаво, както се казва: нещо за душата! Нещо романтично, възвишено. Нещо за любовта например. То днешната любов, вярно, не е много-много романтична, всичко загрубя с тая еманципация… Не мислите ли? — обърна се той към мен, сякаш търсеше помощта ми при заданието. — Не знам как е при вас, но аз, право да си кажа, вече не знам какво да мисля за жените около себе си. И така човек започва неволно да си мечтае за нещо друго. Хайде, миличък — подкани той отново компютъра. — Съчини нещичко за зажаднялата ми душа! Нещо за някой такъв объркан като мене мъж, но му дай утеха и упование, миличък. Омръзнаха ми тия любовни истории, дето ги публикуват напоследък. То, вярно, любовта си е поначало едно трагическо чувство, но човек има нужда и от мъничко утеха, та да не се обезвери окончателно. Затова поне ти ми измисли, моля те, един щастлив край! Аз съм убеден, че в бъдещето хората ще открият начин любовта им да бъде щастлива. Да, да, твърдо съм убеден, затова нека си помечтаем мъничко, а? Хайде, мила, направи ме по-мъдър и по-добър, дай ми надежда и прозрение…
Изрече всички тия глупости, а шантавият компютър веднага го послуша и съчиняващият му автомат заграка също така гальовно и нежно. Нито конкретна тема му даде техникът, нито сюжет, нито герой някакъв, освен може би себе си и собствените си мечти за любовно щастие. Същинска мистика наистина!