Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
Той не знаел какво да мисли за жените, аз пък съвсем вече не знаех какво да мисля за него. Хепиенд му притрябвал на глупака! И то любовен хепиенд, та от него да черпел мъдрост и надежди! А бях го помислил за интелигентен, с тая лекарска физиономия!…
Но нима, сепнах се аз, обикновеният читател все още иска такива четива, въпреки че толкова века и толкова велики писатели са се напъвали да го възпитават? А тоя компютър — какво? На мене ще ми прави сечено, ще ми отказва, а на глупака веднага се заема да услужи! Е, драги, заканих му се аз вътрешно, ако си решил да обслужваш невежеството със занаятчийски буламачи, моля! Но без мене!…
Рекох си го, а все пак бях доста силно напрегнат в очакването си да видя какво ще съчини „за душата“. И от решението си да не се церемоня повече с него, а да го върна на изобретателите му с едно любезно: „Благодаря, обслужвайте се сами! Аз ще си намеря друг начин за препитание.“
Сервизният техник беше преместил съответното шибърче, така че съчинението се заизлива в два екземпляра. И беше дълго, дълго, дълго — да, не се стигаше лесно до любовния хепиенд. Казах му го, но той не разбра подигравката ми. И чувство за хумор си нямаше, горкият!
— Така е — отвърна ми той сериозно. — Трудно се стига до щастливия край. За да бъде истински щастлив, той трябва и истински да бъде изстрадан.
Можеш ли да му възразиш? Ядец! Прав е като ютия.
Зарадвах се на сравнението си. И тя откъдето мине, прави всичко под себе си гладко, гладко, без фриволни ръбове. Изобщо — сериозен уред. Сигурно и компютърът затова веднага проработи. Рекъл си е на електронния ум: с тоя шега не бива, ще мине като ютия над всичките ти опърничавости, ами дай да му съчиня там нещичко.
Погледнах с какво вдъхновено старание съчиняващият автомат изливаше в кошчето страница след страница и развеселен, излязох да донеса нещо за почерпка. Ютията обаче отказа алкохола, не бивало в работно време: „Нали знаете, нашата работа е деликатна, изисква много внимание и съсредоточеност…“ И отново беше прав. Алкохолът не изглажда смачканото, той може само още повече да го доомачка.
Аз обаче си позволих чашката, въпреки че също се намирах още в работното си време. Признавам, имах нужда от самочувствие пред неговата правота — компютърът на неговите пръсти бе се подчинил, не на моите.
— Простете, но аз нямам търпение — извини ми се той с много интелигентна усмивка и докато аз стоически отпивах по глътка от чашата си, засортира още недовършения ръкопис, зачете се във втория екземпляр.
Поръчал си го е, нека си го и чете! Аз пък няма да го чета сега!…
Но все пак го зачетох — по лицето му, което твърде простодушно реагираше на различните пасажи: ту плахо се усмихваше, ту шокирано се взираше за втори и трети път в току-що прочетеното, ту се мръщеше в боязливо несъгласие. От това моето положение стана още по-тежко, защото любопитството ми нарастваше, а трябваше да се правя на равнодушен. Хай, дявол да го вземе, какво толкова беше му насъчинил тоя проклет компютър?
Междувременно той изплю последните страници, аз услужливо ги разделих и подадох остатъка на потребителя им. А компютърът, вместо да се превключи отново на прием, както му е наредено от програмата и както пишеше в инструкцията, направо се самоизключи. Какво искаше да каже — че няма повече да работи ли, че си е казал последната дума? Не посмях обаче да обърна веднага вниманието на техника върху това ново своеволие, за да не му преча.
Когато свърши, той въздъхна унесено, набърчи чело, усмихна се, пак въздъхна. Не издържах:
— Не е ли с щастлив край?
— Щастлив е — отвърна ми той, но май че не беше много уверен.
— Изглежда, не ви се хареса?
Той измънка:
— Забавен е — после веднага изглади ръбовете в себе си и около себе си. — Много е поучителен. Да, да, има какво да се научи от него. Благодаря ви. Нали ще ми дадете един автограф върху втория екземпляр?
Едва не се задавих, отпивайки поредната глътка от питието си.
— Че това не е мое, вие сам си го поръчахте! Ако искате да знаете, аз ужасно мразя щастливите краища, а пък поучителната белетристика двойно повече.
Той търпеливо ми се усмихна с ютиена топлина, сякаш ми прощаваше: „Да, знаем, творците са капризни и често им се ще да се отрекат от себе си.“ После рече гальовно вразумително, както бе говорил на компютъра: