Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Тя не познаваше останалите обитатели - от вход Б в същия двор. Те бяха по-многобройни от живущите във вход А, където имаше по един апартамент на етаж. Във вход Б бяха по три апартамента на плоча. Ифижени й бе разказала за непримиримата враждата между вход Б и вход А, защото обитателите на А били по-богати. Събранията били често повод за яростни сблъсъци. Заяждали се за всяко нещо, наричали се с всякакви имена. Вход А неизменно излизал победител за голямо съжаление на вход Б, чиито обитатели се оказвали притиснати с все нови плащания и ремонти, на които винаги се опъвали и отказвали да поемат разноските. Погледът й спря на големия стенен часовник от ИКЕА: шест и половина! Ортанс, Гари и Шърли щяха да се приберат всеки момент. Бяха излезли за последните покупки. Зое се бе затворила в стаята си. Подготвяше подаръците, които бе избрала. Откакто англичаните се бяха върнали, къщата постоянно се огласяше от смях и тупурдия. Телефонът не спря да звъни. Пристигнаха снощи. Жозефин ги разведе из апартамента, горда с просторното жилище, в което можеше да ги приеме. Ортанс отвори вратата на стаята си и се хвърли на леглото с разперени ръце, Ъоте 8уее* Ьоте!, извика тя и Жозефин се трогна от възклицанието. Шърли пожела едно уиски, а Гари, разположил се на канапето със слушалки на ушите, се осведоми „какво ще ядем тази вечер, Жо, какви вкуснотии си направила?“. Тряскаха се врати, нечий глас се извисяваше, от всяка стая звучеше музика. Жозефин установи, че това, което не й харесваше досега, беше, че е прекалено голям за нея и Зое. Гръмогласните смехове, виковете, разтворените куфари го превърнаха в уютно местенце.
Голямата тенджера с подсолена вода чакаше на печката, за да пусне в нея обелените кестени. Шетането в кухнята винаги й даваше разни идеи. Като например да тича край езерото в Булонския лес. Преди да стигне до езерото, ситнеше, наблюдаваше играчите на петанк, вперили ревностни погледи в топките, велосипедистите, другите бягащи, заобикаляше кучешките мръсотии, скачаше право в локвите. Най обичаше подскоците в коловозите, пълни с дъждовна вода. Но единствено когато беше сама и никой нямаше да й хвърли недоволен поглед. Обичаше плясъка на маратонките във водата, пръските. В мига, в който стигнеше до „своя маршрут“, както тя високопарно го беше кръстила, ускоряваше крачка. Правеше обиколка около езерото за двайсетина минути, след което спираше задъхана и започваше упражнения, за да избегне болките в мускулите и ставите на другия ден. Всяка сутрин в десет излизаше от къщи и всяка сутрин в десет и двайсет се разминаваше с един мъж, който също като нея обикаляше езерото. Ходейки. С ръце в джобовете, заврял нос в морскосиньото си късо палто, нахлупил ниско до очите плетена вълнена шапка, с черни очила, омотан в дълъг шал. Все едно беше опакован с бинт. Беше го кръстила „невидимия“. Крачеше сковано, с подчертано старание. Сякаш се придържаше към точно определени лекарски предписания: една-две обиколки на езерото дневно, за предпочитане сутрин, с изпънати рамене, дишайте дълбоко. Случи се да се разминат един-два пъти, когато най-вероятно е ускорявал крачка, а тя е добавила още една обиколка. Трябва вече да има петнайсет дни, откакто тичам, откакто го срещам, а той продължава да ме игнорира. Дори не си прави труда да кимне, че ме е забелязал. Той е блед, слаб. Може да се е подложил на лечение за наркозависимост. Или да е преживял любовна мъка, или автомобилна катастрофа и да има изгаряния трета степен. Той е опасен рецидивист, успял да избяга. В главата й се въртяха хиляди предположения. Защо този самотен мъж упорито обикаляше езерото всеки ден между десет и единайсет часа? В походката му личеше почти свирепа решителност, сякаш с напрегнати мускули се бе вкопчил в живота или се опитваше да надвие някого.
От тенджерата пръсна вряла вода. Тя извика и намали огъня. Изсипа част от кестените и продължи да бели останалите.
„Оставете да поврят трийсет минути и обелете кафявата ципа, докато са още горещи.“
Татко цепваше леко кестените, правеше малко кръстче на кората, за да се белят по-лесно. Винаги той готвеше коледната пуйка.
Малко преди да почине, беше записал рецептата си на един лист. Отдолу беше добавил: „Човекът, който обича дъщеря си и обича да готви.“ Беше написал дъщеря си. Не дъщерите си. За пръв път обърна внимание на тази подробност. Въпреки че на всяка Коледа изваждаше листа. Аз му бях на сърце. Сигурно се е плашел от Ирис. Аз сядах на коленете му и той пускаше любимите си плочи, Лео Фере, Жак Брел, Жорж Брасенс. Ирис ни поглеждаше, минавайки по коридора, и свиваше рамене.
Дали Филип може да готви? Тя потърси с очи хартиена носна кърпичка и почеса върха на носа си с белачката. Филип. Сърцето й започваше да бие ускорено, щом се сетеше за него. Рог§е1 те по1, не ме забравяйте, това бяха последните му думи на перона, юни месец. Оттогава не се бяха виждали. Когато разбра, че двамата с Александър щяха да бъдат сами на Коледа, ги покани.