Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Имам време, си каза тя, съсредоточавайки се в беленето на кестените, внимаваше да не си издере пръстите с твърдата кора. Казва се „пуйка с кестени“, но всъщност се пълни с белезникавата им вътрешност, а те са толкова красиви отвън с този цвят в меко кафяво. Важен е детайлът, той служи за ориентир, придава образ и цвят, излъчва мирис, създава атмосфера. Като сглобим детайлите, създаваме история, дори бих казала, историята с главно И. С проучване на скромните къщурки на селяните са пресъздадени цели периоди от средновековния бит. Така научаваме много повече, отколкото от проучването на замъците. Тя се сети за старите глинени гърненца, в дъното на които намерили частици от карамелизирана захар. В манастира Клюни открили истинска канализация, клозети, помещения като нашите бани, в които монасите си правели тоалета.
Господин и госпожа Ван ден Брок дойдоха да я посетят, след като бяха научили за смъртта на госпожа Бертие. Звъннаха на вратата, двамата заедно, застанали с тържествен вид като истукани. Тя закръглена и импулсивна, той слаб и сериозен. Очите й шареха във всички посоки и тя упорито се опитваше да ги задържи върху нещо; той мръщеше вежди и размахваше дългите си пръсти като монах фармацевт. Представляваха странна двойка, все едно Дракула и Снежанка. Изглеждаха като нематериални същества. Да се чудиш как са успели да създадат деца. Поради някаква грешка той кацнал отгоре й, присвил дългите си остри пръсти, за да не я одраска. Две недодялани водни кончета, които се съешават в синевата. Трябва да пазим децата, горещеше се тя, щом напада жени, може да посегне и на малките. Съгласна съм, но какво да се направи? Какво да се направи? Тя тръскаше кръглата си главица с кацнало на върха рехаво кокче, от което стърчаха две тънки игли за коса. Предложиха бащите да правят обиколки вечер. Жозефин се усмихна, не разполагала с подобен артикул, и тъй като те очевидно не схванаха, тя допълни: искам да кажа: баща - нямам съпруг. Те направиха кратка пауза, докато асимилират остроумието, и продължиха: не бива да се надяваме на полицията, това не им е приоритет, предградията горят, та не им е до изисканите квартали... Тонът се бе извисил в края на изречението, леко заядлив, измествайки нотката на загриженост и отговорност, която се усети в началото.
Жозефин помоли за извинение заради невъзможността да се включи в опълчението, но добави, че няма да се поддаде на страха. Отсега нататък ще бъде нащрек, вечер ще ходи да взема Зое от училище, но няма да се поддаде на паниката. Предложи да организират дежурства и да вземат децата от училище, бездруго всички деца от кооперацията са в едно и също училище. Решиха да обсъдят отново предложението след празниците.
- Ще кажа на Ерве Льофлок-Пинел да мине да ви види, той е много разтревожен - заяви господин Ван ден Брок с мъжествен тон. - Жена му не смее да излиза от къщи. Дори не отваря вратата на портиерката.
- Впрочем не ви ли се струва странно, че портиерката си сменя цвета на косата на всеки три седмици? Нямаше ли някакво гадже, което... - притеснено каза госпожа Ван ден Брок.
- Което е излязло скоро от затвора и се е въоръжило с голям нож? - попита Жозефин. - Не, не вярвам, Ифижени да има нещо общо с това!
- Доколкото разбрах, говори се, че приятелят й имал търкания с правосъдието...
Тръгнаха си с обещанието да й изпратят Ерве Льофлок-Пинел при първия удобен случай.
Дотук добре, излиза, че съм в състояние да разведря всички съседи, въздъхна Жо, затваряйки вратата след тях. Каква ирония, мен ме нападнаха, а аз ги успокоявам! Добре направих, че го запазих в тайна, защото иначе щях да се превърна в забележителност и щяха да ми подхвърлят фъстъчки пред вратата.
На първия етаж живееше семейство Пинарели, всъщност бяха само двама, майка и син. Той беше на около петдесет, тя - към осемдесетте. Синът беше висок, слаб, с боядисана черна коса. Приличаше на Антъни Пъркинс в прочутия филм „Психо“ на Хичкок, само че по-възрастен. Имаше странна усмивка, крайчетата на устните му се повдигаха, сякаш подозираше човека срещу себе си и се стараеше да го избегне. Не ходеше на работа, понеже трябваше да прави компания на майка си. Всяка сутрин двамата отиваха на пазар. Пристъпваха ситно и се държаха за ръка. Той теглеше пазарската количка като хрътка на каишка, тя стискаше в ръка списъка с покупките. Дъртата беше деспотична личност. Не си поплюваше и подхвърляше остри забележки; има такива старци, които си въобразяват, че възрастта им позволява да са нелюбезни. Жозефин им държеше вратата долу широко отворена. Те не й благодаряха, подминаваха, без да я поздравят, сякаш бяха кралски особи, на които им отварят път с военни почести.