Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Щом сте превърнали в злината в средството за оцеляване, не очаквайте хората да останат добри. Не очаквайте да съхранят морала си и цял живот да бъдат плячка за неморалните. Не очаквайте от тях да произвеждат, щом производството се наказва, а ограбването се възнаграждава. Недейте пита: „Кой унищожава света?“. Вие го правите.
Намираме се в разгара на най-великите достижения на най-великата и най-продуктивна цивилизация, а вие се чудите защо всичко около вас се разпада, докато вие проклинате жизнената му сила — парите. Вие гледате на парите, както са го правили диваците преди вас, а се чудите защо джунглата бавно пълзи към периферията на градовете ви. През цялата човешка история парите винаги са били присвоявани от мародери от един или от друг вид, чиито имена са се сменяли, но методът им е оставал същият: да си присвоят богатството чрез сила и да държат производителите зависими, унизени, опозорени, лишени от достойнство. Фразата за злото на парите, която произнасяте с такова праведно безразсъдство, идва от времената, когато богатството е било произвеждано с труда на робите — робите, които повтарят движенията, открити някога от някого и с векове останали неусъвършенствани. Докато производството е било управлявано със сила, а богатството е било завоевание, е имало твърде малко за завладяване. И въпреки това, през всичките векове на застой и гладуване, човечеството е величаело мародерите като аристократи на шпагата, аристократи по рождение, аристократи по длъжност и е презирало производителите — като роби, търговци, като занаятчии, като индустриалци.
За слава на човешкия род имаше, за пръв и единствен път в историята, една страна на парите — и аз нямам по-висша и по-благоговейна възхвала, която да отдам на Америка, защото това означава: страна на разума, справедливостта, свободата, производството, достиженията. За първи път разумът и парите на отделния човек бяха освободени и нямаше състояния, натрупани от завоевания, а само състояния, натрупани чрез работа, и вместо копиеносци и роби, появи се истинският създател на благосъстоянието: най-великият работник, най-висшето човешко същество, издигналият се със собствени сили човек — американският индустриалец.
Ако поискате да назова най-забележителната особеност на американците, бих избрал факта, че те са създали фразата „правя пари“. Никой друг език или нация не са използвали преди тези думи, човечеството винаги е гледало на богатството като на статично количество — което да бъде присвоено, изпросено, наследено, споделено, заграбено или придобито в знак на благосклонност. Американците първи разбраха, че богатството трябва да бъде създадено. Думите „правя пари“ съдържат същността на човешката етика.
Но въпреки това тези са думите, заради които американците бяха отречени от загнилите култури от континентите на мародерите. Сега грабителското кредо ви е докарало до състояние да смятате най-забележителното си достижение за позорно клеймо, благополучието си — за вина, най-великите си личности, индустриалците — за мерзавци, великолепните си заводи — за продукт и собственост на физическия труд, труда на подтиквани от камшиците роби, нещо подобно на египетските пирамиди. Мерзавецът, който лукаво твърди, че не вижда разлика между силата на долара и силата на камшика, трябва да изпита разликата на собствения си гръб, което, мисля, ще се случи.
Докато не откриете, че парите са коренът на всяко добро, сами си просите унищожение. Когато парите престанат да бъдат инструментът, посредством който хората правят сделки помежду си, тогава хора стават инструменти на други хора. Кръв, камшици и пушки — или долари. Направете своя избор — друг няма, а времето ви изтича.
Франсиско не беше погледнал и веднъж Риърдън, докато говореше, но в мига, когато приключи, очите му се приковаха в лицето на Риърдън. Риърдън стоеше неподвижно, виждайки единствено Франсиско д’Анкония, отвъд движещите се фигури и ядосаните гласове помежду им. Имаше хора, които бяха слушали, но сега бързаха да се отдалечат, имаше и други, които казваха:
— Ужасно… Не е вярно… Колко злобно и себично… — и го казваха високо и предпазливо едновременно, сякаш искаха съседите им да ги чуят, а Франсиско — не.
— Господин д’Анкония — заяви жената с обиците, — не съм съгласна с вас!