Прагът на вечността [bg]

— Иска ми се да погледна назад и да кажа, че светът е бил по-безопасно място при оттеглянето ми от Държавния департамент, отколкото при постъпването ми там. Искам моите племенници и племеннички, и кръщелникът ми Джак да израснат в свят, в който над тях няма да тегне заплахата от холокост на свръхсилите. Тогава ще мога да кажа, че животът ми е бил добре прекаран.

— Разбирам чувствата ти — продължи Джордж. — Но това прилича повече на мечта. Възможно ли е?

— Може би. Съветският блок е по-близо до колапс, отколкото във всеки друг момент след Втората световна война. Според посланика ни в Москва Доктрината Брежнев е мъртва.

Според Доктрината Брежнев Съветският съюз контролираше Източна Европа, точно както Доктрината Мънро даваше на САЩ такива права в Южна Америка.

Джордж кимна.

— Ако Горбачов не иска повече да се разпорежда в комунистическата империя, то това е изключителна геополитическа придобивка за САЩ.

— И ние трябва да направим всичко по силите си да помогнем на Горбачов да остане на власт. Но ние не го правим, понеже президентът Буш смята, че цялата работа е номер от страна на Горбачов. Така че той планира да увеличи ядрените ни оръжия в Европа.

— Което с гаранция ще отслаби Горбачов и ще насърчи ястребите в Кремъл.

— Точно така. Както и да е, утре при мен идват неколцина германци, за да опитат да го вразумят.

— Пожелавам ти успех в това — скептично произнесе Джордж.

— Мда.

Той си допи кафето, но не му се тръгваше. Чувстваше се уютно, заситен с хубава храна и вино, а и винаги беше харесвал разговорите с Мария.

— Знаеш ли нещо? — попита я той. — Като оставя настрана сина си и майка си, харесвам те повече от всеки друг човек.

— Как е Верина? — рязко го попита Мария.

Джордж се усмихна.

— Излиза с твоя стар приятел Лий Монтгомъри. Сега той е редактор в Уошингтън Поуст. Според мен това е сериозно.

— Добре.

— Помниш ли…

Вероятно не трябваше да го казва, но бе изпил половин бутилка вино и си рече все тая.

— Помниш ли, когато се любихме на това канапе?

— Джордж — отвърна му тя, — не го правя толкоз често, че да забравя.

— За съжаление и аз съм така.

Тя се засмя, но продължи:

— Радвам се.

Той изпита носталгия:

— Кога беше това?

— В нощта на оставката на Никсън, преди петнадесет години. Ти беше млад и хубав.

— А ти беше почти толкова хубава, колкото си днес.

— Е, ласкател такъв.

— Беше хубаво, нали? Сексът, искам да кажа.

— Хубаво?

Тя се престори на обидена.

— Това ли е всичко?

— Беше страхотно.

— Даа.

Обзет бе от съжаление за пропуснатите възможности, Джордж вметна: