Медуза: Мръвка за тигъра

Само едно ме утешаваше — и от двете страни на барикадата знаеха, че не съм сантиментален, значи нямаше смисъл да ме изнудват чрез Чин. А аз искрено се привързах към нея. Не ми беше леко да си призная това; още повече се притеснявах, че се чувствам по-добре не в малкото случаи, когато оставах сам, а край нея, дори просто да се намираше в стаята и да се занимаваше кротичко с нещо свое. В моя занаят е смъртно опасно да допуснеш някого близо до себе си: за мен това важеше с особена тежест тук и сега.

Щеше да е нечестно и нелепо, ако всеки път завличах момичето със себе си в кафенето, за да го упояват. Психотехничката на Хокрау намери решението — с моя помощ. Чин вече знаеше, че съм се забъркал в нещо със Службата за наблюдение, и ми се доверяваше. Затова още при второто отиване в управлението подсилихме внушението. Сега можех с простичка постхипнотична заповед да я превърна или в абсолютно убедена привърженичка на Съпротивата, или в още по-лоялна поданица на властниците.

Иначе всекидневието ни си оставаше същото. Приятелката ми беше достатъчно схватлива да проумее, че се крепя на ръба… а значи и тя заедно с мен. Никак не ми харесваше това положение. Бях малко гузен, че я натопих в кашата, но пък никога и никого не съм молил да ми я натресат, нали?

Най-сетне зимните снегове поотслабнаха, задаваше се пролетта, а аз все така опирах глава в несъкрушимата каменна стена пред себе си. Знаех, че предложеният от мен вариант за революция може да успее, и изобщо не се съмнявах, че истинските водачи на Съпротивата не само са съгласни с мнението ми, но и са научили кой е тайнственият стимул за преобразяването. Мъчеше ме един-единствен въпрос — защо бездействат? Не допусках, че е заради страха от провал. Организацията им беше безнадеждно начинание и вече заспиваше, тъй че нямаха време да се размотават. Но ако бях познал в догадката си, че сме част от по-всеобхватен замисъл, значи чакахме сигнал да се включим в едновременния напън… само че тук определено бяхме лишени от надежда да успеем. Съратниците ми просто нямаха минималната задължителна подготовка и ми беше ясно що за „войници“ могат да бъдат в решителния момент.

Аз обаче също протаках. Усещах се хванат в клопката на системата и нямаше на какво да се радвам. Започвах да разбирам, че рано или късно ще трябва да предприема нещо, за да се изтръгна от оковите и да поема повечко рискове от минималните, които си бях позволявал досега. Ала все още изпитвах силно нежелание да се размърдам. Твърде малко бях научил. Ех, само ако знаех нещо повече за Дивите! Неволно се питах дали и моите двойници на останалите три планети са затънали в такова безсилие. И ме обземаше извратената надежда, че е точно така — не ми се искаше аз да съм единственият некадърник.