Господарят на дъжда [bg]

Колата на Джефри чакаше пред банката. През краткото пътуване по улица „Крейн“ Фийлд се изкушаваше да го попита за казаното от Грейнджър. Не беше разбрал кого е имал предвид началникът му, като казваше „ние“. И какъв беше този спомоществователен фонд.

Опита се да не мисли за пари. Ако допълнението към заплатата му беше законно — макар да съзнаваше, че е наивно да мисли така — това щеше да му позволи да плати новия костюм на Капризи и да си купи здрави обувки.

Къщата на „Крейн“ бе в дъното на тиха алея. Дългата дървена веранда беше осветена от една-единствена лампа. Привлечена от шума на колата, Пенелъпи се показа на прозореца. После излезе на прага под цъфналите бугенвилии и сложи ръце на кръста си.

Носеше тясна жълта копринена рокля с дълбоко деколте и голям перлен гердан. Джефри се приближи с накуцване; тя се наведе и го целуна.

Усмихна се на Фийлд и допря бузата си до неговата. Уханието на парфюма й бе силно като предишната вечер. Подът на верандата беше стар и изтъркан, дъските скърцаха.

— Добър вечер, Чан — поздрави Джефри слугата си и му подаде сакото си.

Гостът свали смокинга и кобура си.

— Хайде на масата — извика Пенелъпи. — Сигурна съм, че сте пийнали вече.

Трапезарията се оказа по-малка, отколкото си я беше представял Фийлд. Сребърните прибори на квадратната полирана маса блестяха на светлината на свещите.

— Ричард, ти ще седнеш от онази страна, под Кристъфър Йоркски, един от най-изтъкнатите ни предци.

Фийлд погледна големия тъмен портрет на мъж с военна униформа. Седна и взе ленената салфетка изпод чашата си.

— Червено вино, Ричард. Основното ястие е…

— Агнешко — обяви Пенелъпи.

— Каквото кажете… да, червено, моля.

Джефри стана и излезе.

— Значи оцеля след срещата с доброволките.

Пенелъпи се наведе към Фийлд, докато слагаше салфетката си в скута. Роклята й разкриваше прелестите й не по-малко от онази, с която беше в клуба.

— Беше хубава реч.

— Голям сладкодумец е. Това всъщност е една от причините да се омъжа за него. Не можеш да си представиш колко красив и привлекателен беше с униформа. — Тя се усмихна едновременно плахо и закачливо. — Знаеш ли, Ричард? Ти си едър мъж, но се обзалагам, че по тялото ти няма и грам тлъстина.

Фийлд погледна към вратата, за да скрие смущението си.

— Трябва да си намериш момиче. Пропиляваш младостта си. Изглеждаш толкова начумерен, сякаш си готов да се сбиеш. — Тя имитира позата му. — Нали не смяташ да се биеш с някого?

— Гледам да се владея.

— Ето това е. Виж колко добре изглеждаш, когато се засмееш.

Той се намръщи.

— Пак се начумери.

— Значи мъжът никога не може да излезе победител.

— Разбира се, че не. Това е запазено за жените. — Изведнъж изражението й стана сериозно. — За какво се ядосваш?