Нашите предци [bg]

Онази нужда да навлезе в една трудно превземаема среда, която беше тласнала брат ми да поеме по дървесните пътища, сега все така го човъркаше в неговото неудовлетворение и му вдъхваше жаждата да проникне в нея още по-всеобхватно, да се слее с всеки лист, шушулка, перце, пърхане. Такава любов изпитва ловецът към всичко онова, което носи живот, и не умее да я изрази другояче, освен като насочи в него дулото. Козимо все още не умееше да разпознава това чувство и се опитваше да му даде воля, като се отдаваше на неуморни проучвания.

Гората беше гъста и непроходима. Козимо трябваше да си проправя път с шпагата и малко по малко забрави своя бяс. Погълнаха го въпросите, които постепенно се изпречваха пред него, и страхът (който, макар и непризнат, съществуваше), че се е отдалечил твърде много от познатите места. Както си пробиваше път в гъсталака, видя право пред себе си сред листака две жълти очи, които се взираха в него. Козимо вдигна шпагата, отмести един клон и бавно го върна в първоначалното положение. Изпусна въздишка на облекчение, засмя се на страха, който бе изпитал. Бе видял чии са тези жълти очи. На една котка.

Образът на котарака, зърнат при отместването на клона, остана ясно в неговото съзнание. След миг Козимо отново трепереше от страх. Защото този котарак по всичко приличаше на котарак, но беше страхотен, можеше да закрещиш от ужас само като го видиш. Трудно беше да се определи какво точно е ужасното в него. Беше пъстър като тигър, по-едър от всички пъстри котки, но това още не беше нищо. Ужасяваха мустаците, щръкнали като бодли на таралеж. Ужасно беше и неговото хриптене между два реда изострени като иглички зъби. Ужасни бяха неговите остри уши, настръхналата козина, която се издуваше около наежения врат в руса огърлица. Ужасна беше неговата неподвижна опашка, застинала в неестествено положение. Към всичко това, което Козимо беше зърнал за секунда зад клона, който веднага пусна да се върне на мястото му, се прибавяше и друго, дето не бе успял да види, ала си представяше: прекомерно рунтавата козина около лапите, която прикриваше раздиращата сила на ноктите, готови да се впият в него; както и това, дето все още виждаше: жълтите ириси продължаваха да го фиксират между листата, като искряха около черните зеници. Звуците, които животното издаваше, ставаха все по-мрачни и плътни. И Козимо разбра, че пред него се намира най-кръвожадната дива котка на гората.

Секнаха всички чуруликания и пърхания. Дивият котарак се хвърли, но не срещу момчето. Направи почти вертикален скок и тъй повече изненада, отколкото уплаши Козимо. Страхът дойде после, когато зърна котката точно над главата си. Беше там, на един клон, наежена, виждаха се рошавият й корем, покрит с почти бяла козина, и ноктите, забити в дървото, докато извиваше гръб. Звярът просъскваше и без съмнение се готвеше да се стовари върху него. С отмерено и несъзнателно движение Козимо премина на по-долния клон. „Къх-къх!“, лютеше се дивият котарак и при всяко къхане правеше по един скок насам и натам. Озова се отново на клона над главата на Козимо. Брат ми повторно се изплъзна, но възседна най-ниския клон на бука. Под него на доста голямо разстояние беше земята. Все пак земята не беше чак толкова далеч, нямаше защо да чака, та да види какво ще направи звярът, когато престане да издава тия ужасяващи звуци — смесица от съскане и мяукане.