Похищението на Ани Торн [bg]

Съзнанието ми също работи трескаво. Задушете децата. Да почиват в мир. Явно се случва отново. Изпращачът на телефонното съобщение и авторът на мейла трябва да са един и същи човек. И ако той знае за ангелската статуя, трябва да ме е познавал още като ученик. Ако не е Хърст или Мари, кой тогава? Флеч? Не съм сигурен, че мозъчният му капацитет е достатъчен, за да напише свързан текст. Кой друг? И още по-важно, защо, защо, защо?

Общото ми състояние на жалко объркване не се подобрява от импровизираната вечерна визита на Мари. Не съм сигурен дали съм постъпил правилно, разкривайки твърде скоро картите си. Добрият играч никога не постъпва така. Не и без да е сигурен какви козове има насрещната страна.

Но от друга страна, времето ми е малко. Далеч по-малко, отколкото съм очаквал. Защото Глория е тук. Чака нетърпеливо и почуква с аления си маникюр. Ако не задоволя очакванията ѝ, играта просто ще приключи. Независимо каква ръка държа. А най-вероятно изобщо няма да имам ръце. Нито крака. Нищо, по което да разпознаят тялото ми.

Хвърлям фаса си в мрака и наблюдавам как червената точка помръква и угасва. После с накуцване се връщам в кухнята и вадя папката от шкафа под мивката. Няма защо да се заблуждавам, така или иначе, ще я прочета от кора до кора. Наливам си още едно питие и се настанявам на креслото във всекидневната.

Нервите в крака ми не са единственото, което не мирясва тази вечер. Цялата къща сякаш е оживяла. Светлините постоянно примигват, което е нормално да се очаква при едно провинциално електроснабдяване, но се чуват също и звуци. Познати и тревожни, като нестихващ шум в ушите. Все същото цвъртящо шумолене, от което космите на врата ми настръхват.

Чудя се дали и Джулия е седяла тук и се е мъчела да не им обръща внимание. Вечер подир вечер. Или са се появили по-късно? Като кокошката и яйцето. Случилото се с Бен ли е променило къщата, или тя е била причина за случилото се? Пъплещите звуци и натрапчивият студ, подхранили страха и параноята на Джулия?

Прокарвам пръсти през косата си и потърквам очи. Шумоленето се усилва. За да го заглуша, продължавам да разлиствам папката, докато насреща ми отново не се явява усмихнатото лице на Ани.

ТЪРСЕНЕТО НА ОСЕМГОДИШНОТО МОМИЧЕ ПРОДЪЛЖАВА, гласи заглавието. Но това далеч не е цялата история.

Онази вечер татко я сложил да спи. Към осем часа. Или поне така смяташе. Бил пиян. По онова време вече му се случваше почти ежедневно. Мама беше при баба и дядо, защото баба „паднала зле“ и си счупила китката. Аз се шляех навън с Хърст и останалите от бандата. Едва на следващата сутрин мама откри, че Ани не е в леглото си. Нито в своята стая, нито където и да било в къщата.

Дойде полиция. Имаше разпити, претърсвания. Униформени служители и местни мъже, включително баща ми, кръстосваха пръснати в редица територията на мината и полята отвъд. Прегърбили рамене под ледения дъжд, загърнати в дълги черни мушами, които ги караха да изглеждат като гигантски лешояди. Крачеха бавно и морно, като под някакъв скръбен вътрешен ритъм, и размахваха пред себе си клони и пръчки.