Дяволът не обича да чака [bg]

Когато се убеди, че никой не ги следи, Бонд рече:

— Хайде, вече можеш да намалиш.

Хамид се подчини, макар и с неохота. Отне газта и се извърна назад; черните му мустаци потрепваха от вълнение.

— Какво това тук? — запита той, сочейки с пръст пакета.

— Не знам още — отвърна Бонд. — Ще разбера, като се върнем в хотела. Като ме оставиш, ще те пратя да ми купиш нови дрехи.

— Вие харесва американски?

— Да — отвърна предпазливо Бонд. — Нещо дискретно, никакви райета или карета. Я сега ми кажи, Хамид, защо ме чакаше?

Човекът вдигна рамене.

— Нямало какво да прави. Спрял кола, огледал място. Видяло се… не добре. Имал лошо… ъъъ, предчувствие. Помислил: мистър Джеймс има нужда от Хамид.

— Правилно си помислил, приятелю! — каза Бонд.

Когато пристигнаха в хотела, той заяви, че иска най-добрата стая, която имат. Докато му подаваше ключа, мъжът на рецепцията го огледа подозрително. Бонд беше практически гол, а от гърба му течеше кръв.

— Багажът ми ще пристигне скоро — обясни Бонд. — Кажете на моя… на Хамид в коя стая съм.

Стаята беше на втория етаж и имаше балкон с приятен изглед над тропическите градини към морето. Беше скромно обзаведена, без телефон, радио, хладилник и други глезотии, но затова пък имаше голяма чиста баня. Бонд не си даде труда да проверява за подслушвателни устройства. Нямаше как да са го изпреварили, понеже самият той току-що бе решил да наеме стая. Влезе в банята и този път не пусна душа докрай, а едва до половината, застана под горещата струя и прехапа устни от болка.

Тъкмо се изкъпа и избърса, когато на вратата се почука. Беше човекът от рецепцията, със сребърен поднос.

— Една дама ви изпраща визитната си картичка — съобщи той. — Иска да ви види и чака долу.

— Благодаря.

Бонд вдигна картичката от подноса. На нея пишеше: „Мис Скарлет Попова, мениджър инвестиции. Даймънд енд Стандард Банк. Рю Фобур Сент Оноре 14“.

Той изруга грубо, повече от изумление, отколкото от гняв.

— Какво да кажа на дамата?

Бонд се усмихна.

— Кажете й следното: мистър Бонд не може да слезе, понеже няма панталони. Но ако дамата иска да се качи, като донесе бутилка изстудено шампанско с две чаши, съм склонен да я приема.

Когато отпрати озадачения рецепционист, Бонд се изсмя. Още не можеше да повярва на очите и ушите си. Беше едно Скарлет да го открие в Рим или Париж, за да се опита да му възложи задача, а съвсем друго — да го проследи дотук, когато вече беше нагазил и с двата крака. Сякаш нямаше доверие в способностите му. Може би Попи й се бе обадила по телефона от Техеран и й бе дала името на хотела — „Джалал“. Но и така да беше….

На вратата отново се почука. Бонд се погледна в огледалото. Над челото му висеше кичур тъмна коса, още мокра от душа; белегът на бузата му беше поизбледнял благодарение на загара от персийското слънце. Очите му бяха зачервени от солената вода, но погледът му си оставаше все така хладен и делови, дори леко жесток.