Зной в полунощ [Hot Sky at Midnight - bg]

Когато застана на брега, видя пред себе си не само познатата редица от блещукащи лазерни скенери, но и един огромен робот с квадратна глава, който охраняваше входа на пристанището като Цербер, застанал пред вратата на ада. Роботът бавно извърна глава към него.

— Капитан Карпинтър — обяви Карпинтър. — Командир на „Тонопа Мару“.

Фразата му се стори толкова приповдигната, че той едва се сдържа да не се изсмее на собствената си високопарност. Почувства се като герой на Джоузеф Конрад: възторженият млад шкипер, който за първи път поема командването и застава пред отегчените стари моряци, преживели толкова много, че вече нищо не е в състояние да ги впечатли.

И действително съобщението на Карпинтър нито развесели, нито предизвика страхопочитанието на робота, който по всяка вероятност изобщо не беше чувал за Конрад. Запазвайки мрачно мълчание, той подложи на поредната лазерна проверка документите му, установи, че всичко е наред, сканира очните му ябълки за по-голяма сигурност и го пропусна под изгряващото слънце извън защитния покрив да търси кораба си.

Индоктринационният курс беше продължил около седмица. Траеше по един час всеки ден и се състоеше в директно прехвърляне на необходимата информация в подсъзнанието му, така че Карпинтър знаеше или се надяваше, че знае необходимото за един капитан на ледовлекач, който щеше да кръстосва южните части на Тихия океан. Всички пропуски в образованието му трябваше да бъдат компенсирани на практика в открито море, но това не го притесняваше. Щеше да се справи. Винаги беше успявал някак.

Веднага разпозна „Тонопа Мару“ по огромните куки за прихващане, закачени на мощни стоманени въжета, и по гигантските кранове, които заемаха по-голямата част от палубата. Едва предишния ден беше научил, че служат за напръскване на уловените айсберги с огледален прах, който забавяше топенето. Издълженият и елегантен морски съд приличаше на пура и имаше обезпокоително тънък силует, който се извисяваше по особен начин над множеството други специализирани кораби с монограма на „Самурай индъстрис“ — слънце и мълния. Карпинтър нямаше идея какво е предназначението им: събирачи на водорасли, риболовни кораби за скариди, сепия или каквото и да е там. Напоследък се бяха появили милиони разновидности, които отчаяно прибираха остатъците от морски дарове. Всеки тип кораб можеше да върши едно-единствено нещо, но го вършеше по съвършен начин.

На палубата стоеше едър мъж със сплескан нос и прошарена коса, чиято кожа беше покрита с тъмен защитен слой. Той се взираше в окуляра на някакъв навигационен уред и се опитваше да го нагласи. Това даде възможност на Карпинтър да съобрази кой би могъл да бъде този човек — неговият океанограф/навигатор, всъщност първият му помощник.

— Вие ли сте Хичкок? — подвикна му той.

— Да? — отговори предпазливо и с известна доза враждебност мъжът.

— Аз съм Пол Карпинтър. Новият капитан.

Хичкок го огледа продължително и преценяващо. Очите му бяха силно подпухнали и обрамчени от червени кръгове.