Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

— Нали ви предложих да бъда любезен. Как се получава?

— Не струва. Давайте нататък.

Дон Тадео стана от креслото и се приближи до прозореца. Вгледа се в бледо жълтите краища на облаците, като леко почукваше по перваза.

— Тези документи… Няма значение вярваме или не. Самата мисъл, че нещо подобно може да се е съхранило, колкото и нищожна да е вероятността за това, толкова вълнува… С една дума, тези неща трябва веднага да се изследват.

— Много добре — каза Аполо, който малко се забавляваше от тази ситуация. — Нали те ви поканиха? Но ще ми кажете ли с какво толкова ви развълнуваха тези документи.

— Запознат ли сте с моите трудове? — ученият хвърли бърз поглед към него.

Монсеньорът се поколеба. Беше запознат с всичко. Но да признае такова нещо би означавало да признае, че името на този едва тридесет годишен млад мъж се нарежда до имената на великите естествоизпитатели от преди хиляда и повече години. Не искаше да признае, че дон Тадео даваше немалки надежди да се вярва, че притежава качествата на човешки гений в науката, който се ражда веднъж на сто години, за да обърне и сложи на мястото цялата наука.

— Трябва да си призная, че не съм чел повечето от…

— Няма значение — Пфардентрот не прие извиненията. — Повечето от тях са много сухи за неспециалистите: теория за същността на електричеството, движението на планетите, притеглянето на телата и други в същия дух. А в списъка на Корнхауер има такива имена като Лаплас, Максуел, Айнщайн… На вас нещо говорят ли ви?

— Не много. Историята ги нарича естествоизпитатели и са живели преди гибелта на последната цивилизация, нали?

— И това е всичко, което се знае за тях и за техните занимания — кимна ученият — Учени, физици, благодарение на които Европейско-Американската култура се е издигнала така бързо. Описанието на нашите историци е толкова банално, че аз почти бях забравил за тях. Но старинните документи, които по думите на Корнхауер се намират в онова абатство, могат да бъдат именно физични, научни текстове. Това е невероятно!

— И вие искате да се убедите в това?

— Да, искаме да се убедим. Сега, когато това изплува, аз бих предпочел никога да не съм чувал за него.

— Защо?

— Елате тук за минутка. Ще ви покажа защо — дон Тадео повика с ръка свещеника.

Аполо застана до прозореца и погледна неравната уличка, която отделяше резиденцията на управляващия с нейния дворец, казармите и зданието на колегиума от плебейския град. Ученият посочи тъмната фигура на селянин, който водеше в къщи своето магаре. Краката му бяха обвити в зебло, а по него имаше толкова много кал, че човекът едва пристъпваше. Явно беше толкова изморен, че нямаше сили да се почисти.

— Не се е качил на магарето — отбеляза дон Тадео, — тъй като сутринта то е било натоварено със зърно. Сега няма товар, но това, което е било правилно сутринта, за селянина е правилно и сега.