Нежният измамник
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежният измамник». Краткое содержание книги:
Тя усети твърдите му пръсти на талията си и натиска на дългото му бедро върху хълбока си, когато множеството ги повлече в неравния си ритъм. Но не се отдръпна, а с доверие се опря на гърдите му. Близостта му й даваше утеха и сигурност и тя имаше добро извинение, че ги приема. Рейнолд я погледна с усмивка, но тя отговори на погледа му само за миг и отново заследи изпълнението на танцьорите.
Най-после представлението свърши и зрителите започнаха да се разотиват. Внезапно на улицата изскочиха група маскирани, решили в последния миг да вземат участие в шествието.
Най-отпред стоеше един мъж, чийто безформен, мръсен костюм изглеждаше така, сякаш от известно време го е носил ден и нощ. Той се огледа с присвити очи и изведнъж погледът му се спря точно върху Анжелика. Очите му я пронизаха, после мъжът й обърна гръб и продължи пътя си. Макар че срещата беше напълно случайна, по гърба на Анжелика пробягаха студени тръпки и тя изпита чувството, сякаш я беше докоснало нещо хлъзгаво и гадно.
В този момент тя чу нечие свистящо дишане съвсем наблизо. Обърна глава и откри вдясно от себе си втори мъж, полуприкрит зад един римски император. Когато мъжът й се ухили, в белязаната му уста се показаха две редици почернели, изгнили зъби. Белезите от шарка по лицето му бяха мазни и мръсни, очите изпъкваха от черепа като жабешки. Той погледна някъде над главата й и намигна.
Още един мъж се намери в близост до нея. Дребен и мършав, но с кръгло, брутално лице. Ухилената му физиономия и пожълтелите, никога немити зъби я изпълниха с отвращение. Дрехите му изглеждаха нови, но бяха толкова тесни, сякаш ги беше откраднал от някое момче. Той облиза устни и напъха юмрук в джоба на жакета си, сякаш криеше нещо и не искаше никой да го види.
Освен отвратителната миризма, която се носеше от телата им, от тях се излъчваше нескрита заплаха. Анжелика се огледа с разширени от ужас очи и прошепна задавено:
— Рейнолд?
— Виждам ги — отговори шепнешком той. — Стой до мен, все едно какво ще се случи. Скрий се зад гърба ми и внимавай някой от тримата да не се промуши помежду ни.
— Какво искат?
— Вероятно пари. Или да се бият. Или теб.
— Мен? — попита със съмнение тя.
— Да, за да се позабавляват. Или да те продадат на човек, който ще плати добре за правото да се забавлява с теб.
Анжелика не разбра какво точно имаше предвид той, но сега нямаше време за дълги разговори. Рейнолд застана пред нея и светкавично изтегли кривия си пиратски нож.
Четвъртия мъж дойде изотзад. Преоблечен като просещ монах, скрил лице под качулка и домино. Хвърли се към Анжелика и коравата му ръка обгърна тялото й с такава сила, че едва не я задуши. Тя изпищя задавено и слепешком протегна ръка към Рейнолд. Пръстите й улучиха гърба му и се вкопчиха отчаяно в ризата му.
Монахът изруга, вдигна свободната си ръка и я удари през лицето. Ударът беше толкова силен, че главата й забуча и ушите й писнаха.
Вместо да се предаде, Анжелика бе обзета от луд гняв. Изви се като змия в желязната хватка, вдигна ръката си, заби нокти в кожата му и едва не се изсмя злобно, когато чу болезнения му вик. Нападателят разхлаби хватката си.
Рейнолд се обърна светкавично, изтръгна я от ръцете на натрапника и я притисна силно до коравите си гърди. Трепкащата светлина на уличния фенер се плъзна по стоманеното острие и му придаде неземен блясък от червено и златно, синьо и оранжево. Извитото острие беше готово да пролее кръвта на негодника.
— Я да видим — проговори ледено Рейнолд и удостои с равнодушен поглед мъжете, които се приближаваха предпазливо. — Елате насам. Стара карнавална традиция е да се пролее кръв, нали? Понякога принасят в жертва бик, а понякога са достатъчни две-три свини като вас.
В първия момент нападателите изглеждаха готови да се нахвърлят върху него, но в следващия вече бяха изчезнали, потънаха в множеството, сляха се с безликата тълпа. Сега около Анжелика и Рейнолд танцуваха пъстро облечени жени и мъже с открити, весело усмихнати лица.
Последният беше уличен цигулар в костюм на Арлекин и шутовска шапка със звънчета. Той не поглеждаше нито наляво, нито надясно и сякаш свиреше само за себе си. Дори когато изчезна, мелодията на цигулката му, придружена от звънчетата, остана да се носи в нощта.
Рейнолд се обърна да си върви. Взря се внимателно в обкръжаващия ги мрак, после предпазливо закрачи към къщи, без да изпуска ръката на Анжелика. Безмълвните му проклятия намалиха напрежението, но загрижеността остана.