Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
— Неприятно ми е да ти го кажа, Алекс — започва и спира. Чувства се неудобно, потропва с пръсти по капака на кутията от пицата, мести крака. После зърва лицето ми и вдига ръка към мен. — Не се тревожи. Не е за момчетата. Там няма нищо ново. За… за мен е. Свалят ме от случая.
— Какво? — Шофлър има славата на булдог, който никога не отпуска хватката си, пожертвал е два брака заради работата си и работи по старите си случаи във всяка свободна минута. — Какво искаш да кажеш? Ти никога не затваряш случай. С това си известен. Свалили са те от случая? Защо?
Дълбока въздишка.
— Ето как стоят нещата. Не сте само вие — всичките ми случаи са пренасочени. За това ново нещо се говори още от единайсети септември и сега най-после се случва наистина — Столична антитерористична група. — Ръцете му се разтварят като книга. — Полицаи от всички юрисдикции, плюс двама от ФБР, хора от митницата и имиграционната служба. Аз съм човекът от Ан Аръндел. Виж, съжалявам.
Не казвам нищо. Ударът е жесток.
— Вашият случай е предаден на една млада колежка — Мюриъл Петрих. Аз може и да съм булдог, но тя пък е много умна. И амбициозна. Което е добра комбинация.
— Да.
— Виж, знам… — Клати глава. — Можеш да разчиташ на мен, че ще наблюдавам нещата, става ли? И можеш да ми се обаждаш по всяко време по каквато и да е причина. Ако ти хрумне нещо, някаква насока, каквото и да е, аз ще направя каквото мога. Но дай шанс на Петрих — тя е истинска тигрица.
— Да. — Не успявам да скрия огорчението си. Имам чувството, че Кевин и Шон са изоставени на произвола на съдбата.
Свикнах да спя в дневната. Често се просвам на футона и задрямвам облечен, после се събуждам към два, три или четири, телевизорът си работи, лампите са запалени. Тази вечер, след като Шофлър си тръгва, разчиствам бирените бутилки и останките от пицата, слагам всички съдове в миялната, забърсвам плотовете. После обикалям къщата, заключвам вратите, събличам се и си лягам.
Лягам си в леглото с бялата метална рамка, за което Лиз пестеше толкова упорито. Трябва да си го вземе в Мейн. Струва ми се ужасно, че не знам къде живее и какви вещи я заобикалят, а аз съм заобиколен от нещата, които тя е подбирала с такъв ентусиазъм. Леглото — спомням си нощи, когато едно от момчетата, а дори и двете, идваха при нас, събудени от лош сън, самотни или болни, заставаха при долната табла на леглото и казваха „Мамо?“. Не „татко“, никога „татко“, в това не мога да се заблуждавам. Винаги се обръщаха към Лиз, защото тя беше постоянното присъствие. Спомням си съботните и неделните сутрини, когато децата идваха да ни събудят, мятаха се отгоре ни и четиримата посрещахме заедно новия ден.
Лежа в тъмното. От време на време някоя кола завива по Ордуей и двойният лъч на фаровете й се плъзга по стената и тавана. Лежа в тъмното и стигам до решение. Да се върна на работа, да се препъвам през часовете в мъгла от задължения… не мога да го правя повече.
Вместо това ще намеря синовете си.
14.
Когато си подавам оставката, всички се опитват да ме разубедят. Не бивало да избързвам и така нататък. Сигурно си мислят, че ще се разпадна окончателно, остана ли без работа.
Големия Дейв клати огромната си глава и отхвърля оставката ми, обръщайки я с лицето надолу върху бюрото си.
— Ще го пишем неплатен отпуск — казва той. — Да кажем за три месеца.
— Нищо не мога да ти обещая — казвам му аз. — Не знам колко време ще ми отнеме.
Когато Дейв казва нещо, което наистина не иска да каже, той свежда глава, набръчква чело и поглежда към теб изотдолу, досущ като огромна костенурка. Готвя се за някакъв грозен коментар, когато виждам главата му да се свежда, но той казва следното:
— И какво смяташ да използваш вместо пари?
Дейв е достатъчно запознат с финансовото ми положение, за да разбира, че това се очертава като проблем. Достатъчно близки сме — канили сме го няколко пъти у дома за майсторски подготвените вечери на Лиз. Знае, че не се въргаляме в пари и че раздялата допълнително е усложнила нещата.
— Слушай, ако закъсаш — казва той, — просто ми кажи.
Начинът, по който изрича предложението си — сякаш го изстисква от себе си, — ми подсказва, че то му причинява болка.
Благодаря му.
— Имам малко заделено настрани — казвам.
Всъщност не съм наясно как ще се справя финансово. Няма начин да помоля Лиз за разрешение да ипотекирам къщата например. Технически погледнато, според клаузите на споразумението по раздялата дори не мога да си взема неплатен отпуск, защото това би намалило способността ми да й осигуря издръжка. Трябва да намеря начин едновременно да търся момчетата и да плащам редовно издръжката. Не мога да я оставя без тези средства.