Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Най-напред ми казва, че вече са събрали значителна информация за мъжа с кучето.
— Излиза, че този човек непрекъснато е бил заобиколен от деца. Заради кучето, нали разбирате? Много сладко куче. Служи му като магнит. Магнит за хлапета.
— Точно това видях и аз — група деца, които галеха кучето.
— Получихме потвърждение от един от хората, които продават билети на входа. Спомня си, че момчетата са излезли с някакъв мъж с куче.
— Спомня си, че са излезли? Наистина? И къде е бил досега този билетопродавач?
— Той е от вида на неохотните свидетели. Има досие. Определено не беше от доброволците. Стигнахме до него чак при втората серия разпити. Привикваме всички служители по списък и този път ги питаме дали са видели висок мъж с куче и две деца да излизат от панаира. И това хлапе, понеже е нервен женчо и се има за почтен гражданин, само дето пуши марихуана, схващате за какво ви говоря… та този път хлапето започва да се притеснява. Какво ще стане, ако си държи устата затворена? Това лъжа ли ще е? Или дори възпрепятстване на правосъдието? Дали няма да се сметне за нарушаване на подписката му? И решава да проговори.
— Хм.
— И аз бях скептично настроен. Как е възможно да си го спомня? Хиляди хора влизат и излизат всеки ден и половината са облечени като Робин Худ или крал Артур. А и вече е минала повече от седмица.
— Десет дни.
— Така е. Ето обаче какво ни казва хлапето. Не е обърнал внимание дали децата са близнаци, помни само две момчета с еднакъв ръст. Запомнил е само, че групата му се е сторила странна.
— Групата?
— Двете деца, мъжът и кучето. Питах го какво има предвид. Покрай него минават рицари и принцеси, цели пълчища готи и какво ли не… а тази малка група му се е сторила странна? Странна в какъв смисъл? Защо странна? И той каза какво му е направило впечатление — че мъжът е бил костюмиран, кучето е било костюмирано, а децата — не. Сторило му се нелогично. Обикновено било обратното.
— Хм.
— Когато го каза, ми просветна, че наистина е така, не мислите ли? Не е нещо, което ще си измислиш. Освен това той закова кучето.
— Казал е, че е било уипет?
Шофлър вади тефтера си и си слага очилата. Много е привързан към тефтерите и си записва всичко. Понякога се допитва до бележките си по няколко пъти в течение на един разговор. Има стотици тефтери. Шегува се, че някой ден ще си напише мемоарите.
Сега намира каквото търси.
— Да, ето го. Питам го какво е било кучето на високия мъж и той ми казва, че е „едно от онези бързи кучета, прилича на хрътка, но е по-малко“.
— Съвпада.
— Тогава го питам как е бил облечен собственикът. И той отговаря: „Казах ви — с костюм.“ Аз настоявам: какъв вид костюм? Казва ми, че тази работа му я намерила сестра му и той не е на „ти“ с ренесансовите глупости. После ми посочва очевидното — че хората не идват на ренесансов фестивал, облечени като каубои или Супермен.
Познавам, че Шофлър е развълнуван, но не разбирам накъде бие.
— На хлапето определено започва да му писва от мен — казва инспекторът, — но аз го притискам. Може ли да бъде по-точен? Е, високият не бил крал. Не бил рицар. Не знаел какво е. Костюмът му… бил с шантава яка, същата като на кльощавото куче. И тогава ми казва, че онзи бил с някакъв клин и носел флейта. — Шофлър вдига очи към мен и ме поглежда над очилата си. — Аз казвам — чакай малко, имал е флейта? Защото това го беше споменал и един друг свидетел, но тогава не обърнах голямо внимание. И лицето на хлапето грейва, все едно го е споходило внезапно вдъхновение. „Май това беше — казва ми то. — Носеше една такава дреха, нали се сещате, с четири различни цвята. И флейтата. Сигурно се е бил дегизирал като Вълшебника флейтист.“
Шофлър затваря тефтера си. Изглежда доволен от себе си, но мен ме полазват ледени тръпки. Каква беше онази приказка? Доколкото си спомням, флейтистът отървал селото от плъховете, но после големците отказали да му платят. Тогава той засвирил отново и всички деца го последвали. После… онези деца не изчезваха ли всичките?
13.
По всяко време знам колко дни са минали от изчезването на момчетата. Не е нужно да пресмятам, просто знам. Днес, когато карам родителите си към летището, стават двайсет и един дни, осем часа и нещо.
Предложих им да се приберат (както Джак и Маргерит направиха преди седмица) и не ми беше особено трудно да ги убедя.
В чакалнята майка ми ме прегръща продължително, после изтрива сълзите си. Баща ми ме потупва мъжката по гърба. Стоя извън зоната за сигурност и гледам как плешив мъж с яки рамене дръпва майка ми настрани за допълнителна проверка. Карат я да съблече яркожълтото си ленено сако и тя стои с вдигнати настрани ръце, докато той прокарва детектора си покрай тялото й. Прави го толкова бавно и методично, че ръцете й започват да треперят от усилието да ги задържи в тази уморителна поза.