Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Ще трябва да помоля баща ми за заем — макар че, както и всички останали, той ще сметне напускането ми за грешка. Имам двама приятели — Майкъл и Скот, — които биха могли да ми заемат няколко хилядарки.
Ето така ще го направя. Ще моля. Ще вземам назаем. Каквото е необходимо.
— Все пак мисля, че правиш грешка — казва ми Дейв, докато си стискаме ръцете. Аз обаче усещам, че зад думите му се крие и известно облекчение, че съм му се махнал от главата.
Започва се с Дейв, но не свършва там. Всички ми казват, че правя грешка. Какво бих могъл да направя аз, което вече не е било направено? Неизречената истина е, че според всички тях съм се хванал да гоня вятъра, че децата ми са мъртви и че трябва да приема тази вероятност — без едновременно с това да губя надежда, разбира се.
Чудеса се случват. Често се споменава името на Елизабет Смарт.
Дори Шофлър се опитва да ме разубеди.
— Алекс — казва ми той с тон на разочарован родител, — не го прави. Виждал съм го преди и мога да ти гарантирам, че само ще си разбиеш сърцето. Направиш ли го, ще прегориш — и емоционално, и физически.
— И какво? — Точно в това е въпросът. Щом веднъж реших да изоставя идеята за „работа“, направо не мога да повярвам, че съм чакал толкова дълго.
Инспекторът въздъхва.
— При повечето такива случаи, ако бъдат разрешени — което обикновено не се случва, извинявай, че го казвам, — пробивът идва отвън, ако разбираш какво ти говоря. Можеш да си разследваш до второ пришествие и пак да не стигнеш доникъде. А после някой затворник споделя нещо със съкилийника си, или похитителят бива заловен в друг щат за подобно престъпление, компютърът открива сходство и готово.
— Знам.
— Аз пък знам какво си мислиш — че ще вложиш в разследването повече енергия и целенасоченост от професионалистите и че ще успееш там, където всички ние сме се провалили. Мислиш си, че само защото за теб е толкова важно, ще намериш момчетата. Искам да ти кажа, че…
— Ще ги намеря — прекъсвам го аз. — Или ще разбера какво се е случило с тях. И ако това изчерпи всичките ми ресурси, ако изчерпи самия мен — така да бъде.
Шофлър въздъхва продължително, но известно време не казва нищо. Чувам хора да разговарят край него, телефони звънят, клавиатури тракат.
— Е — най-накрая казва той с уморен глас, — дръж ме в течение.
Кевин и Шон. Шон и Кевин.
В много отношения аз съм по-добре подготвен за подобно издирване от повечето родители. Аз съм репортер — да откривам разни неща ми е работа.
Но преди да започна да задавам въпроси или да търся съвет, първото, което правя, е да се запитам защо, не че и досега не съм си задавал хиляди пъти този въпрос. И все пак…
Започвам отначало.
Най-напред — Флейтиста. Преди разследването да потъне в девета глуха, полицията беше открила повече от дузина свидетели, които са ги видели — момчетата и Флейтиста — да се отправят към паркинга.
Флейтиста. Все още мисля за него по този начин въпреки предупреждението на Шофлър, че костюмът може да е бил дегизировка. Проблемът е там, че за мен той е нереален. Той е идея, а не човек. Няма реални измерения.
Само че той е реален. Той е човек, който живее някъде, купува си хранителни продукти, носи определен вид чорапи… и е похитил синовете ми. Понеже не знам достатъчно, за да си създам реална представа за него, трябва да се съсредоточа върху онова, което знам. И върху онова, което е направил. Отвел е децата ми и е имал причина да го направи.
МОТИВ — изписвам най-отгоре на първата страница на жълтия си тефтер. И после се замислям за възможностите.
Пари? Липсата на искане за откуп изглежда отхвърля тази възможност.
Отмъщение? Дали някой не е отвлякъл момчетата, за да ми отмъсти заради мой репортаж? Вярно, покрай работата си съм имал контакти с лоши хора, но Шофлър проучи тази възможност и я отхвърли. При престъпления за отмъщение извършителят по правило известява жертвата. „Факторът злорадство“, както го нарича Шофлър.
— Този тип наистина е умен — тениската, телефонното обаждане и така нататък, — само че факторът злорадство все още не е налице. Ако ти връща за нещо и не те уведоми за това, къде отива удовлетворението му?
Двамата с Шофлър размишлявахме върху това, опитвайки се да свържем уликите, оставени от Флейтиста, с някое от моите журналистически разследвания, само че не стигнахме до нищо.
Сексуален хищник? Това е основната версия, но нещо ми пречи да я приема. Защо ще отвлича две деца — това само би го затруднило. И друго — защо ще се връща с тях в къщата, защо ще се обажда на мобилния ми телефон, защо допълнително ще обърква разследването с окървавената тениска? Сексуалните престъпници са импулсивни. Или така поне се твърди. Връщането в къщата, оставянето на следи — това е предумишлено. Не се връзва с класиката.