Нарцис и Голдмунд
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нарцис и Голдмунд». Краткое содержание книги:
След няколко дни Лидия, сладкото бяло видение, дойде отново, лежа четвърт час при него както предишния път. Обгърната от ръцете му, тя шепнеше в ухото му, имаше да сподели много и да се оплаче. Слушаше я разнежен, тя лежеше на лявата му ръка, а с дясната той галеше коляното й.
— Мой мили Голдмунд — поде Лидия със съвсем приглушен глас близо до бузата му, — толкова е тъжно, че никога няма да ти принадлежа! Нашето малко щастие, нашата малка тайна няма да трае дълго. Юлия вече подозира, скоро ще ме принуди да й кажа за тебе. Иди баща ми ще забележи. Ако ме намери при теб в леглото, моя малка златна птичко, тогава зле ще тръгне на твоята Лидия. — Тя стоеше с разплакани очи и гледаше навън към дърветата, там виждаше своя любим да виси, обесен и люшкан от вятъра. — Ех, ти, по-добре избягай оттук, по-добре още сега, вместо баща ми да накара да те завържат и обесят. Веднъж видях да бесят един, някакъв крадец. Няма да мога да изтърпя да те видя обесен, мили, по-добре бягай оттук и ме забрави, за да не трябва да умреш, злато мое, и птиците да кълват сините ти очи! Но не ти, съкровище, ти не бива да си отиваш, ах, какво ще правя аз, ако ме оставиш сама?
— Не искаш ли да дойдеш с мене, Лидия? Ще избягаме заедно, светът е голям.
— Би било много хубаво — жалеше тя, — ах, колко хубаво! С теб да пребродя целия свят! Но аз не мога. Не мога да спя в гората, да бъда бездомна и със сламки в косите, не мога да издържа това. Не мога и да опозоря баща си. Не, не говори, това не са фантазии. Не мога! Също толкова малко бих могла да се храня от мръсна чиния или да спя в леглото на някой прокажен. Ех, на нас ни е забранено всичко, което би било добро и красиво, ние двамата сме родени за мъка. Злато мое, бедното ми малко момче, и накрая все пак ще те видя обесен. А аз, аз ще бъда затворена и изпратена в манастир. Скъпи мой, ти трябва да ме оставиш и да спиш отново при циганките или селските жени. Върви, върви, преди да те хванат и завържат! Никога няма да бъдем щастливи, никога!
Той кротко галеше коляното й и като съвсем нежно докосна Евиния хълм, помоли:
— Цветенце, бихме могли да бъдем толкова щастливи! Не мога ли?
Тя без неохота, но със сила отмести ръката му и се отдръпна малко.
— Не — каза тя, — не, това не бива! Забранено ми е. Ти, малкото циганче, навярно не разбираш това. Нали ако бих сторила нещо нередно, ще съм лошо момиче, ще опозоря цялата фамилия. Но някъде дълбоко в душата ми все пак съм още горда; никой не бива да проникне дотам. Трябва да приемеш това, иначе никога вече няма да идвам при тебе в стаята ти.
Никога Голдмунд не бе пренебрегнал някоя нейна забрана, ни едно желание или намек. Самият беше учуден колко силна бе властта й над него. Но страдаше. Желанията му оставаха неутолени и сърцето му често болезнено се свиваше срещу зависимостта. Понякога си даваше труд да се избави от това. Понякога с подчертана любезност ухажваше малката Юлия, наистина беше много необходимо да остане в добри отношения с тази важна личност и доколкото е възможно да я заблуждава. Странно се слагаха отношенията с Юлия, която често се държеше съвсем детински и също често изглеждаше такава многознайница. Несъмнено тя беше по-хубава от Лидия, бе необикновена красавица и това, заедно с нейната малко по старчески мъдра невинност, особено привличаше Голдмунд; много пъти той се чувстваше силно влюбен в Юлия. И тъкмо поради необикновеното привличане, което сестра й притежаваше за неговата чувственост, често той с удивление откриваше разликата между сластолюбие и любов. Отначало бе разглеждал двете сестри с един и същ поглед, бе намирал и двете желани, Юлия обаче по-хубава и по-изкусителна, но без разлика се домогваше и до двете и постоянно ги държеше под око. А сега каква власт над него бе спечелила Лидия! Сега той я обичаше толкова много, че от любов дори се отказа да я притежава напълно. Душата й му бе позната и му бе домиляла, в своята детинност, нежност и склонност към тъгата тя изглеждаше сродна с неговата; много пъти той биваше дълбоко удивен и очарован: колко пълно тази душа съответстваше на тялото! Лидия можеше да направи нещо, да каже нещо, да изрази желание или преценка, а думите и състоянието на душата й да са съвършено отлети в същата форма, в каквато очите й и нейните пръсти.
Тези мигове, когато вярваше, че прозира основните принципи и закони, по които бяха оформени нейната същност и душа, както и тялото й, често събуждаха у Голдмунд желанието да съхрани нещо от тази фигура и да я претвори — и на няколко листа, които много грижливо криеше, бе направил опит да скицира по памет очертанията на главата, линията на веждите, ръката, коляното й.