Адвокати на защитата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Адвокати на защитата». Краткое содержание книги:
Дизмъс Харди е управляващ партньор в новосъздадената си процъфтяваща юридическа фирма. Младата му съдружничка Ейми Ву е поела защитата на Андрю Бартлет, седемнайсетгодишния син на богато семейство от Сан Франциско, който е арестуван за двойно убийство: на приятелката си и на учителя си по английски. Областният прокурор иска да го съди като възрастен, но решена да го задържи в системата за непълнолетни, Ву привлича Харди за втори адвокат на защитата. Докато случаят на Бартлет бавно върви към процес, серия от убийства разтърсва града. Неизвестен убиец, наречен от пресата Екзекутора, убива невинни граждани, на пръв поглед безпричинно. Ейб Глицки, който е назначен за заместник-началник на полицията, се опитва отчаяно да го спре.
Докато градът е на ръба на паниката, Харди и Глицки са въвлечени в надпревара с времето: единият, за да спаси клиента си, а другият — да залови убиеца. Но нищо не е такова, каквото изглежда, и случаите на двамата приятели се оказват тясно свързани. Когато се стига до шокиращата развръзка, са разклатени самите основи на съдебната система в Сан Франциско.
— Всъщност не знам дали е важно. Засега е само въпрос.
Ала Лонгориа бе ченге до мозъка на костите си. Знаеше, че всеки уж случайно зададен въпрос може да се окаже ключов, затова подхвърли друга идея.
— Мъчна работа, но ако твоят човек е бил старши съдебен заседател, може би името му е публикувано във вестниците. Би могъл да провериш. Иначе… — Той вдигна рамене. — Съжалявам.
— Няма значение — каза Глицки. — Благодаря. — Като влезе в собствения си кабинет, Глицки се настани зад бюрото си. На телефонния му секретар имаше записани единайсет съобщения, а на PDA устройството му — още шест.
Пресконференцията му започваше след петнайсет минути. Целта й беше да обясни на обществеността защо полицейското решение да се позволи на един заподозрян в повече убийства, свързан с подземния свят, е било единственото правилно. Когато взеха това решение, Глицки не изпитваше никакви съмнения. ЛеШон Броуди, смятан за въоръжен и опасен, вече бе заел мястото си в автобуса за Солт Лейк, когато получиха сигнал за местонахождението му. Вместо да щурмуват претъпкания автобус и евентуално да предизвикат криза със заложници, Батист, Глицки и Лание бяха решили да алармират властите в Невада и Юта, за да проследят рейса в необозначени коли и да заловят заподозрения, когато слезе, независимо дали в Солт Лейк или някъде по пътя. Както и предполагаха, ЛеШон слезе да се разтъпче в Елко и полицаите го арестуваха без никакви инциденти. Но сега се изискваше заповед за екстрадиране и Глицки се канеше да разясни всичко това на печата.
Взел участие в десетки подобни шоута досега, той си представяше въпросите и никой от тях не му подобряваше настроението. Да не би Глицки да твърдеше, че полицията съзнателно е допуснала опасен престъпник да пътува няколко часа заедно с невинни, нищо неподозиращи граждани? Каква гаранция имаха, че ЛеШон няма да вземе заложници веднага, щом мине границите на щата? Не можеха ли просто да използват спецчастите и да го арестуват на територията на този щат, като избегнат тромавите процедури по екстрадирането? Но преди всичко, защо изобщо го бяха пуснали да се качи на автобуса? Защо не бяха използвали сълзотворен газ? Или парализиращ? И да го тикнат право в затворническата килия?
Глицки отвори средното си чекмедже и глътна три антиацида. Като притискаше стомаха си, той отново си погледна часовника. Имаше още дванайсет минути. Не беше слагал залък в устата си след кифлата, която изяде в шест и петнайсет. Отвори чекмеджето с фъстъците, върнато на мястото си, и изсипа една шепа на бюрото. Телефонът иззвъня и Глицки разсеяно вдигна слушалката. Секретарката му каза, че ще го свърже с шефа, и след две секунди прозвуча разтревоженият глас на Франк Батист.
— Ейб, трябва да те видя веднага. Онова лайно е духнало.
— Кой? Какво е станало?
— ЛеШон. Избягал е.
Преди да бъде издигнат на поста областен прокурор, Кларънс Джакман работеше в малка частна юридическа фирма и не беше особено запознат с политиката на града. Всъщност това бе една от причините кметът да го посочи за длъжността — Джакман беше опитен администратор и именно от такъв се нуждаеше офисът. През първите месеци областният прокурор се постара да навакса относителната си неосведоменост, като даваше всеки вторник неофициален обяд, за да бъде в течение на политическия живот.
Сега, подготвяйки се за първите общи избори по-късно тази година, Джакман беше събрал повечето от хората, които канеше на своите обеди, за да разбере дали имат интерес да участват в кампанията му. Той се надяваше, че към края на седмицата кандидатурата му ще бъде издигната и искаше да научи какво мислят основните му поддръжници.
Групата се събра около голямата кръгла маса в дъното на бар-ресторанта на Лу Гърка, който се намираше срещу Съдебната палата. Всички се познаваха. Дизмъс Харди седеше между Джеф Елиът, репортера в инвалидна количка от Кроникъл, и Алън Боскачи, сравнително отскоро в групата, но с тенденция да остане. Съпругата на Ейб Глицки Трея, която работеше в старата фирма на Джаксън, а сега беше негова лична секретарка, седеше от другата страна на Боскачи, отляво на областния прокурор. Глицки също щеше да е добре дошъл, но очевидно работата му го задържаше. Част от някогашните играчи липсваха — Дейвид Фрийман беше мъртъв, а Джина Роук просто бе загубила интерес, и бяха заместени от двойка градски надзорници, младия амбициозен жизнерадостен дебеланко Харлен Фиск и неговата леля, стара мома на име Кати Уест, която напомняше на граблива птица.
Деловата част от срещата свърши бързо — и нищо чудно, тъй като всички бяха уверили Джакман в безрезервната си подкрепа. Харди щеше да организира партито за набиране на средства — единодушно решиха, че най-добрата храна и пиячка ще получат при Моузес — след около шест седмици, Фиск и Уест щяха да започнат да агитират, ако се наложеше да сключват и сделки, опитвайки се да спечелят поне мажоритарна подкрепа от вечно разделения Борд на надзорниците. Боскачи, самият той политическо животно, щеше да наеме и да надзирава евентуалния мениджър на кампанията и да прехвърля голяма част от всекидневната административна работа на извънредно способната Трея. Като обективен и неутрален вестникар, какъвто се предполагаше, че трябва да е, Елиът можеше да обещае само, че ще продължи да отразява със същата, ако не и с по-голяма симпатия работата на кабинета на областния прокурор дотогава, докато Джакман поддържа политиката и програмата, толкова успешни през първия му мандат. Елиът щеше да използва и цялата си популярност и влияние, за да накара Кроникъл да подкрепи Джаксън следващия ноември, нещо, което вестникът вероятно и без това щеше да направи, но един-двама вътрешни адвокати никога не бяха излишни.