Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
— Липсват ти.
— Така ли? Възможно е — призна си той неохотно. — От това далечно и безопасно разстояние осъзнах, че всъщност харесвам семейството си.
— Ще ти идват ли на гости?
— Може би по-нататък. Всички ще чакат мама отново да ми проговори. У дома царува майка ми.
Лена опита ордьовъра, който Диклън й бе поръчал. Тя не носеше никакви пръстени и той се зачуди защо. Имаше красиви ръце, слаби, елегантни, деликатни. Сребърното ключе лежеше красиво на тъмната й кожа, а и по ушите й проблясваше сребро. Но пръстите и китките й бяха голи. Съблазнително голи, осъзна той и се зачуди дали липсата на украшения не беше някаква женска хитрост, целяща да накара мъжа да забележи абсолютно всяка подробност.
При него това определено вършеше работа.
— Мислиш ли, че майка ти ти е ядосана?
Той се помъчи да се върне към разговора.
— Не е ядосана. По-скоро раздразнена и озадачена. Ако беше истински ядосана, щеше да е вече тук и да започне да ме тормози, докато се предам.
— Тя иска да си щастлив, нали?
— Да. Ние се обичаме ужасно много. Но би била по-доволна, ако моето щастие съвпадаше с нейните разбирания.
Лена наклони глава и Диклън отново забеляза проблясването на сребро през гъстите тъмни къдрици.
— Защо не й покажеш, че наранява чувствата ти?
— Какво?
— Ако тя не знае, че те наранява, няма да спре да те тормози.
— О, аз разочаровах семейството си.
— Не, не си — възрази тя с леко нетърпение. — Да не мислиш, че семейството ти иска да си нещастен и незадоволен? Женен за жена, която не обичаш? Или пък отдаден на работа, която не харесваш?
— Да. Не — отвърна той. — Честно казано, не знам.
— В такъв случай ми се струва, че би трябвало да ги попиташ.
— Ти имаш ли братя и сестри?
— Не. А и тази вечер ще говорим за теб. Откри ли каквото търсеше в антикварните магазини?
— Адски много неща.
По-удобно му беше да говори за придобивките си, отколкото си за семейството си, затова й разказа подробно за тях.
— Откъде знаеш какво искаш, преди да си завършил стаята?
— Просто знам — сви рамене той. — Не мога да го обясня. Купих едно великолепно писалище за салона, който гледа към реката. Той е следващата ми задача, а и там работата няма да е толкова много, колкото в кухнята. От ремонт се нуждаят най-вече стените и подът. Искам да се справя добре с интериора, за да мога да се съсредоточа след това върху терасите, двойното стълбище и да боядисам цялата къща до април, ако имам късмет. Успея ли, ще можем да се приберем вътре, преди да започнат летните жеги.
— Защо се натоварваш толкова много? Къщата няма да избяга.
— Спомняш ли си решителния ми, състезателен характер, за който ти разказах?
— Това не означава, че не можеш да си почиваш от време на време. Колко часа седмично работиш?
— Не знам. Обикновено десет-дванайсет на ден — усмихна се той и се протегна към ръката й. — Да не би да се тревожиш за мен? Ще си давам повече почивка, ако се съгласиш да прекарваш тези часове с мен.
— Не съм чак толкова разтревожена за теб — отвърна тя, но не отдръпна ръката си от неговата. — Е, скоро започва Марди Гра. Ако не си оставиш свободно време да му се насладиш, със същия успех можеше да си стоиш в Бостън.
Тя огледа изненадано двойното суфле, което келнерът остави в средата на масата.
— Охо, охо! — възкликна тя, като се наведе напред, затвори очи, вдъхна аромата му и се засмя. — А твоето суфле къде е?
После Диклън я заведе на танци. Беше открил клуб, където свиреха бавен фокстрот и суинг от трийсетте години, и изненада Лена, като я въртя по дансинга, докато краката й омекнаха.
— Пълен си с изненади — отбеляза тя.
— Можеш да се обзаложиш.
Отново я завъртя и накара кръвното й да скочи до небето, когато прокара ръце надолу по тялото й. Лена се притисна към него под вълшебните звуци на саксофона.
Диклън я наклони елегантно назад и тя се засмя весело, макар пулсът й да се ускори. Лена отметна глава и косата й се спусна като черен водопад по гърба й, когато Диклън наклони лицето си към нейното. Устните му погалиха брадичката й, после се плъзнаха нежно по устата й.
Осветлението в бара беше приглушено синьо, а движенията на Диклън невероятно плавни. Стори й се, че плува под вода. Копнежът, за който все още не бе готова, пропълзя по цялото й тяло. Лена притвори очи, зарови пръсти в косата му и придърпа лицето му към своето.
— Прекрасна си, Лена. Идеална двойка сме.
Тя поклати глава и притисна бузата си към неговата.
— Ако се любиш наполовина така добре, както танцуваш, сигурно след теб остават много женски усмивки.
— Позволи ми да ти покажа — усмихна се той и леко я захапа по ухото. — Искам да те докосвам. Искам да усетя кожата ти под мен. Мечтая за това.