Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Успокоиха се. Те не се страхуваха от степните вълци. Тези животни, кръвожадни при нападение на елен или ранен бизон, много се страхуват от човек и обикновено се крият, ако той покаже враждебни намерения.
— Радвам се, че са вълци, а не нашите приятели пекарите — отбеляза Люсиен.
— Още не се знае кое е по-добре — отговори Базил. — Сега трябва да не спим и да пазим месото, иначе до сутринта нищо няма да ни оставят.
— Прав си — съгласи се Люсиен, — но защо ще пазим всички? Вие с Франсоа легнете, пък аз ще дежуря!
— Не — възрази Базил. — Вие с Франсоа спете, аз ще пазя.
— Съвсем не искам да спя — заяви Франсоа. — Позволете ми да карауля.
— Не, не! — извикаха Базил и Люсиен.
Решено беше всички да пазят по два часа. Първо беше ред на Базил, който седна до огъня. Другите двама си легнаха отново и бързо заспаха, завити в одеялата.
Базил едва успяваше да остане буден. Отвред го гледаха вълчи очи, ала той не се боеше от тях. Привличани от миризмата на мечото месо, те се приближаваха все повече, докато се озоваха при костите и бързо ги разграбиха. Базил слушаше хрущенето и гледаше хищниците, които, щом свършиха, отново се върнаха на предишните си места.
На Базил много му се спеше, но вълците все повече се приближаваха. Трябваше да се спасява месото и като не желаеше да хаби куршумите, а също и да стряска братята си с гърмежи, Базил измисли нещо друго.
Взе ласото и здраво завърза всички късове на единия край, а другия преметна през висок клон, издигна месото на три-четири метра височина, а свободния край на въжето завърза за стеблото.
Като свърши всичко това, момъкът се загърна в одеялото си и спокойно заспа.
Ала вълците го надхитриха. Щом разбраха, че спи, те смело се промъкнаха към висящото месо. Отначало се мъчеха да го достигнат със скачане, но това се оказа невъзможно и те избраха друг метод. Прегризаха възела на ласото върху дънера.
Тежкият товар шумно падна на земята. Маренго, който не спеше, събуди братята със силен лай. Базил скочи, грабна пушката и се спусна напред, а след него се втурнаха Франсоа и Люсиен.
Стреляйки, и тримата се хвърлиха върху вълците, убивайки три от тях. Другите се събраха месото и Базил пак го закачи на ласото, ала този път завърза края на въжето за висок клон. Като знаеха, че вълците не се катерят по дървета, сега бяха спокойни.
След като прибавиха дърва на огъня, те отново се сгушиха в одеялата, надявайки се, че този път вече нищо няма да ги безпокои.
Ала и тези надежди не се оправдаха. Сред отдалечаващия се вой на вълците изведнъж се чу друг вик подобен на мяукане на дива котка, но по-силен и по-страшен. Това беше кугуар.
Младите ловци веднага познаха крясъка, който и по-рано бяха чували в горите на Луизиана. Те познаваха кръвожадността на кугуара и бяха ужасени. Крясъкът приближаваше.
— Да бягаме оттук — каза Базил.
— Но не знаем накъде да вървим — обади се Люсиен, — може точно на него да се натъкнем.
— Какво да правим? Да се качваме на дърво, няма смисъл, кугуарите се катерят като катерици.
Люсиен мълчаливо размисляше.
— Чел съм — каза той най-после, — че кугуарът, както повечето животни, не скача през огън, макар да има и изключения. Да опитаме.
Гласът на кугуара отново се чу.
— Чувате ли? Той е още далече, ще успеем да направим огнен пръстен.
Оставиха пушките си и започнаха да събират съчки, от които бързо направиха кръг от огньове. Гласът на кугуара се чуваше все по-близо, заглушавайки всички други звуци, а воят на вълците съвсем затихна. Изведнъж конете изпръхтяха уплашено. Ловците бяха забравили нещастните животни, ала да ги спасяват, сега беше късно — кугуарът се намираше само на сто метра от лагера.
Тримата застанаха в центъра на огнения пръстен. За щастие нямаше вятър и димът не ги притесняваше, а се издигаше право нагоре. Стискайки заредените пушки, братята можаха да различат две жълти животни, които бродеха около месото. Кугуарите можеха лесно да се познаят по кръглата глава, дългия извит гръб и меката червеникава козина.
Младите ловци чак сега разбраха каква грешка са направили, като не свалиха месото — новите хищници щяха да се задоволят с него и да си отидат.
Няколко минути кугуарите се въртяха около дървото. Понякога скачаха, мъчейки се да го уловят, но опитите им останаха безуспешни. Най-после един скочи на клона, на който беше закачена скъпоценната плячка, но не успя да я свали. Тогава кугуарът хвана с нокти въжето и започна да го тръска, ала и това не помогна. Липсваше му хитростта на вълка, за да се сети да прегризе въжето със зъби.
Така измина около час. Пламъкът се увеличаваше, огънят се разгаряше и в своя тесен огнен пръстен момчетата започнаха да се задушават от горещина.