Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
На тревата лежаха прострени и старият звяр, тежък не по-малко от сто и седемдесет килограма, и малките мечета.
В Северна Америка според твърденията на учените се срещат само три породи мечки: черна, полярна и сива. Ала кафявата мечка също може да се срещне, макар да не е причислена към нито една от изброените породи. Следователно трябва да се предположи, че в Америка има четири или дори пет породи, тъй като кафявата мечка в Хъдзъновия залив повече прилича на руската мечка.
Полярната мечка се среща в областта на снеговете по брега на Ледовития океан. Сивата заема първо място по сила и кръвожадност, далеч надминавайки полярната. Казват, че черната мечка прилича на европейската кафява. Не намирам между тях никакво външно сходство, но привичките им са действително еднакви. Черната се среща из цяла Америка. Най-често живее из гъстите гори и гористите местности, но може да се види и в скалистите пустини, където съвсем няма дървета.
След закуската с печено месо Люсиен разказа на братята си интересни неща за мечките, а след това започнаха да се съвещават какво да правят по-нататък. Обстоятелствата съвсем се бяха променили. Целият запас от сушено месо, брашно и кафе беше изгубен от Жанет по време на бягството — трябваше сами да се снабдяват с храна. Липсата на палатката не ги огорчаваше, тъй като в хубавите летни нощи беше приятно да се спи под открито небе, но лишаването от кафе бе особено неприятно за момчетата. Ала трябваше да се примирят с това.
Продължавайки пътя си на запад, скоро щяха да се срещнат с бизоните и тогава щяха да имат достатъчно вкусно месо. Дотогава трябваше да се задоволяват с каквото намерят. Младите ловци решиха да изсушат месото от мечката. Докато Базил и Франсоа деряха кожата, Люсиен събираше дърва и трески за огъня. Налагаше се да останат тук още една нощ, за да приготвят храната.
После нарязаха месото на тънки ивици. Обикновено се поставя на колчета, където под силното слънце за три дни изсъхва. Но нашите пътешественици не желаеха да губят време, затова прибягнаха до друг способ. Изровиха плитка яма, напълниха я с гореща пепел и я покриха с млади зелени пръчки. Върху тях наредиха тънките ивици месо. Приготвената по този начин храна, изсушена и леко опечена, се запазва цели месеци. Когато бързат, индианците често използват този начин.
Докато месото се сушеше, Базил разтопи мас в едно от оцелелите котлета, после намаза краката на бедната Жанет и това много й помогна.
Глава десета
С настъпването на нощта младите ловци налягаха около огъня. Тъй като стана много студено, обърнаха крака към топлината. Когато на краката е топло, цялото тяло се сгрява. Така стоплени, скоро заспаха. Огънят, цял ден поддържан за сушене на месото, продължаваше да гори и да пращи, а късовете месо бяха по пръчките, на които се сушаха.
Не помислиха и да караулят през нощта. Никога не правеха това, когато ходеха на лов по блатата на Луизиана, и сега го смятаха за излишно.
Само страхът от индианци кара пътешествениците в прериите да дежурят по цяла нощ, но нашите млади ловци почти не мислеха за това. Из тези места досега не бяха се случвали стълкновения между бели и индианци, а освен това в случай на нападение Базил носеше своя тайнствен талисман.
Не спали и половин час, момчетата скочиха, събудени от някакво ръмжене, и уплашено се огледаха. Но не видяха нищо особено. Стеблата, покрити със сребрист мъх, блестяха от светлината на огъня. Зад дърветата беше пълен мрак. Вятър нямаше, не трепваше нито един лист, чуваха се само гласовете на щурците и дървесните жаби. Ала не това беше обезпокоило Маренго, който скочи с диво ръмжене. Братята продължиха да се вслушват. Тъмната гора оживяваше от светулките, чийто ярък блясък предвещаваше буря.
Но други светлини привлякоха вниманието им. Те бяха кръгли, зеленикави и горяха почти на повърхността на земята, като ту изчезваха, ту отново се появяваха на различни места. Момчетата бързо съобразиха, че това бяха очи на диви зверове, но на какви точно, не знаеха. Можеха да бъдат мечки, пантери или нещо друго… Братята говореха шепнешком, готови за нападение, а Маренго продължаваше да ръмжи. Дивите обитатели без съмнение вече ги бяха видели на светлината на огъня.
Блестящите очи ставаха все по-големи и по-големи. Изведнъж се раздаде кучешки лай, който премина в дълъг, жален вой. Ясно бе, че не лае куче, а вълк. Воят, подзет от другите вълци, се разнесе по цялата гора. Момчетата разбраха, че са обградени от койоти.
— А — каза Базил, — това било само глутница вълци. Техният вой не е страшен.