Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Щом се почувства свободна, Жанет се втурна да бяга, преследвана от цялата глутница пекари. Конете и Маренго бягаха по-бързо от хищниците, ала Жанет беше в опасност. Прекарала почти два дни без храна и вода, тя бе отслабнала, освен това краката й бяха изранени, а палатката, която се влачеше след нея, й пречеше да бяга. Но точно тази палатка спаси мулето. Пекарите се хванаха за нея, измъкнаха я от калъфа и започнаха да я дърпат по земята. През това време Жанет се спусна с всички сили и настигна конете. След няколко километра ловците спряха да починат, тъй като Жанет нямаше сили да продължи. След като изгубиха палатката и други вещи, сега лагеруването им много се опростяваше.
Момчетата се питаха какво е предизвикало нападението на пекарите, които обикновено не нападат сами. Вероятно са подушили пуйките, оставени на тревата. Ако са се доближили много до Жанет, тя ги е ритнала и се е започнало.
Ако не бяха се върнали навреме, от нея не би останало нищо. Обикновено безвредни животни, пекарите стават много свирепи и опасни, когато ги обезпокоят или ранят. Това малко зверче е изключително смело и цялата глутница напада дотогава, докато не загинат всички до един. Случвало се е пекари по няколко дни да държат в обсада мексикански ловци.
Глава осма
Ловците се разположиха сред стара гора от бели дъбове и лещак. Конете привързаха край един ручей, където имаше сочна трева, а Базил и Франсоа взеха пушките и тръгнаха да търсят дивеч за обяд, тъй като всички провизии бяха разпилени по време на бягството на Жанет.
Момчетата се надяваха да намерят катерички, ала слънцето беше още високо, а те се появяват само сутрин и вечер.
След като не намериха нищо в гъстата сенчеста гора, насочиха се към края й и след стотина метра през последните дървета се провидя прерията. Те тихо се провираха между стъблата, за да не уплашат сърните, дивите гъски и другия дивеч, който се крие по тези места.
В равната прерия, обрасла е ниска трева, нарядко се срещаха големи дървета. Равнината беше пуста. Но когато се вгледаха по-внимателно, недалеч видяха две зверчета: те тичаха по тревата, а понякога приклякваха на задните си крака като малки маймунки.
— Това са диви кучета — обяви Франсоа.
— Не — възрази Базил, — дивите кучета имат по-дълги опашки.
— Тогава какво е?
— Навярно зайци — отговори Базил, като продължаваше да разглежда животните.
— Зайци! — извика учуден Франсоа. — Та те не са по-големи от плъхове! Искаш да кажеш, зайчета?
— Не, точно възрастни зайци.
— Как? — засмя се Франсоа. — Ти не гледаш добре! Навярно ти се струва, че са много далече от нас? Те са само на двеста крачки, а сивата катерица би изглеждала пред тях великан. Какви ти зайци!
— Все пак аз поддържам твърдението си — отговори Базил, — но мога и да се лъжа. Жалко, че го няма Люсиен. Той би ни обяснил.
— Ето го и него — каза Франсоа. — Люсиен, погледни, Базил твърди, че това били възрастни зайци.
— И има право — отговори Люсиен. — Няколко разновидности от тези малки зайци населяват Скалистите планини и съседните прерии. Това е много рядко животинче. Бих искал да се сдобия поне с една кожичка за папа, уверен съм, че той ще остане много доволен.
— Това не е трудно — каза Франсоа. — Да се приближа и да застрелям едно?
— Не — отговори Люсиен, — те веднага ще се разбягат.
— А Маренго не може ли да хване поне едно?
— Не вярвам. Освен това той ще го разкъса. Най-добре е да си останем на мястото. Зайците като че ли се приближават към нас.
Тримата се скриха зад големите дървета. Животинчетата приближаваха право срещу тях. Ловците вече се канеха да тръгнат насреща им, когато изведнъж зад храстите се показа странно животно. То спираше, притискаше се до земята и жадно следеше с поглед малките невинни създания, които скачаха по тревата.
Животното беше голямо колкото куче, жълточервено на цвят, с кафяви петна по хълбоците и също такива ивици по гърба. Тези краски и кръглата глава с котешка муцуна му придаваха сходство с леопарда и тигъра. Но животното имаше щръкнали уши и къса опашка, извита нагоре. По тази опашка, по дебелите крака, а главно по косматите високи уши момчетата познаха риса. Той явно си точеше зъбите за зайците. Не би могъл да ги настигне, затова разчиташе да скочи върху тях. Не беше трудно да долази, скрит зад купчинките миналогодишна трева. Между риса и зайците се издигаше клонесто дърво, а под него растяха трънливи храсти и висока трева. Хищникът приближаваше към дървото от едната страна, зайците — от другата.