Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Ездачът бързо скочи на крака. Никъде не беше се ударил, но Черния сокол не бе в състояние да тича повече. Базил трябваше да се примири, че това е краят на преследването. Всичко наоколо беше покрито с купчинки, през които дивият кон продължаваше да се носи с предишната скорост.
Базил тъжно го изпрати с поглед. Като видя, че по-нататъшното преследване можеше да бъде опасно за Черния сокол, той бе принуден да се откаже от великолепния мустанг.
Когато се скри от погледа му, Базил реши, че е време да се върне при братята си. За негово учудване сега хълмът беше много по-близо, тъй като през пялото време бе яздил към него. „Люсиен и Франсоа навярно са още назад“ — помисли той, скочи от коня и седна на една купчина да чака братята си.
Глава дванадесета
След като пусна Черния сокол да пасе, Базил започна да разглежда местността. Пред него се простираше пространство, осеяно с многобройни възвишения с форма на пресечени конуси, основата на които беше с диаметър около метър, а височината им — шестдесет-седемдесет сантиметра.
При върха на всяка купчина имаше отвор, около който тревата беше изчистена.
Скоро се показаха и самите обитатели на тези странни жилища. Изплашени от конския тропот, те се бяха изпокрили, но сега, когато всичко затихна, отново се решиха да излязат. Отначало се показа една муцунка, после втора, трета, докато най-после от всяка дупка се измуши по една малка главица с блестящи очи. Животинките постепенно съвсем излязоха от дупките си. Те бяха големи колкото обикновена сива катеричка, с червенокафяв цвят и белезникави гърди и коремче и едновременно напомняха катеричка, невестулка и мишка, но все пак се отличаваха от всички Тях. Това бяха мармоти, известни под името полски кучета. Опашките им са по-малки, отколкото на катериците, но мармотите са особено грациозни.
След известно време на всяка купчинка се наредиха по две-три животинчета. Някои стояха на четири крака, други — изправени на задните си лапки като мечки или маймунки, размахваха опашки и издаваха звуци, подобни на скимтене на малки кученца. Затова ги и наричат кучета. Мармотите са безобидни малки създания — хранят се с трева, семена и корени и ядат толкова малко, че зоолозите се чудят как могат да съществуват. Жилищата си правят обикновено в безплодна местност, покрита само с трева, и не се отдалечават на повече от километър от тях. Досега не е изяснено защо избират за своите градчета безплодни места. За учудване на Базил тук живееха и други животни. Това бяха бели кукумявки, каквито той виждаше за пръв път. Големи колкото гълъб и никак не приличаха на кукумявките, които живеят в гъстите гори и развалините. Те безшумно летят над прерията или стоят на върха на купчинките.
Освен мармотите и кукумявките наоколо се виждаха малки гущерчета и пълзяха жаби. Гушеше се и малка земна костенурка, която страхливо надничаше от своята черупка. Но в селището имаше и друго, по-опасно животно — гърмяща змия. Тя се грееше по могилките или лазеше да търси храна. Това беше съвсем особена порода гърмяща змия, дето се среща само в пустинни местности, където живеят мармотите.
Базил се интересуваше как живеят в съседство всички тези пустинни обитатели, приятели ли са или са врагове, с какво се хранят? Той знаеше, че мармотите ядат трева, но с какво се хранят змиите и кукумявките, за него беше загадка, затова реши да попита Люсиен.
Минаха два часа, а братята все още ги нямаше, Базил започна да се безпокои, когато те изведнъж се показаха в далечината. След половин час тримата вече бяха заедно и той им разказа за своите приключения.
Пладне отмина, а хълмът беше все още далеч. Момчетата спряха само за няколко минути, за да хапнат и да изпият по глътка вода от почти празните манерки. Жегата беше ужасна, не само те, но и животните страдаха от жажда. Тримата братя скочиха бързо на конете, за да си проправят път през кучешкия град, ала той се оказа голямо затруднение. Простираше се точно между тях и хълма. През него щяха да се движат много трудно на коне, а ако го заобиколят, трябваше да се отклонят километри встрани.
— Да поемем малко на юг — посъветва ги Люсиен. — Може би скоро ще успеем да заобиколим.
Момчетата се съгласиха, но като изминаха около три километра, все още не виждаха края на градчето.
— Напразно дойдохме тук — разкая се Люсиен. — По-добре беше да обърнем на север. Сега ще трябва да пресечем градчето. Какво ще кажете?
Братята приеха и бавно започнаха да се придвижват между могилките. При това приближаване малките кученца лаеха, махаха с опашки и се криеха в дупките, ала щом ловците се отдалечаваха, мармотите излизаха и пак започваха да лаят. Така че, когато момчетата навлязоха в поселището, от всички страни се чуваше непрекъснато скимтене.