Царството [calibre 1.48.0]

Кришна беше отишъл да се обади по телефона от своя кабинет. Тя чуваше гласа му, макар да не можеше да различи думите. Почувства се самотна и безпомощна.

По някаква причина не можеше да се отпусне напълно, не можеше да забрави Антон Херцог. Удивяваше я фактът, че беше изоставен, но я изумяваше и това, че изпитва такова ясно усещане за вярност към него. Щеше да е много по-лесно да остави съдбата му в ръцете на Дан и на полицията. Да, признаваше, че е колега, но не ѝ беше приятел, а от друга страна, едва ли имаше нужда още хора да го търсят. Агенти вече прочесваха равнините и планините в Далечния изток, за да го намерят. Възхищавай му се, каза си тя, но не се пъхай там и не си въобразявай, че можеш да го спасиш.

А може би Антон не искаше да бъде намиран. Това беше едно напълно ново развитие, което не беше обмисляла. Освен това възможно бе и да не иска да е част от Маиния живот. Може би е искал да избяга преди раждането на детето. В края на краищата, винаги го беше чувала да говори като заклет ерген. Но въпреки увещанията на здравия ѝ разум, нещо продължаваше да я тласка: нерешеният въпрос какво всъщност е правил Херцог през всички тези години в Индия? Какво в действителност върши в Тибет? Защо е следил нейната кариера? Какво в неговото минало го е тласнало към подобни крайности, към такива мании и опасни постъпки? Най-много от всичко обаче искаше да знае каква е великата история, която беше накарала Херцог да изчезне в Тибет подобно на някой голям ловец в преследване на митично чудовище?

Въпреки всички тези въпроси, всички предупреждения, които си изреждаше, Нанси знаеше, че трябва да опита. Нищо друго нямаше да я задоволи. Нещо ѝ подсказваше, че ако направи това, всички следи от последните двайсет и четири часа ще се обединят: противоречивата семейна история, тревожният факт, че вторият медал имаше същата направа като знака върху мундщука на костния тромпет, включително неочакваното въодушевление на Джек Адамс да я заведе в Тибет - всички ще придобият нов смисъл, ще се изяснят.