Царството [calibre 1.48.0]
- Автор: Мартин Том
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Царството [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
- Кажи ми кой си ти и какво правиш в Пемако?
- Бяхме в Шангри Ла. Видяхме Книгата Дзян.
Мъжът се умълча. Заместник-игуменът се обърна към лекаря монах и попита:
- Какво мислиш?
Той се намръщи.
- Фантазира, бълнува. Трябва да го накараме да хапне и пийне.
- Можеш ли да му дадеш нещо срещу треската?
- Да, но първо нека му задам един въпрос.
Абатът кимна. Лекарят клекна до носилката и приближи уста до ухото на чужденеца.
- Знаеш ли къде се намираш сега?
Очите на мъжа се отвориха и затвориха отново и с едва доловим шепот той каза:
- Разбира се. Германия. Преди Втората световна война. Феликс Кьониг учил в Мюнхенския университет... Професор по ориенталски езици. Бил е толкова добър студент... говорел всички езици на света. Не е бил войник...
Двамата тибетци се спогледаха смаяни, докато слабият глас заглъхна и млъкна. Заместник-игуменът каза, без да е сигурен какво да прави:
- Приготви му лула.
Лекарят го стрелна е поглед.
- Лама, лулата ще облекчи болките му и ще го разприказва, но също така ще го накара да сънува.
- Това е риск, който трябва да поемем.
Лекарят бръкна в торбата си, извади дълга лула, малка кесия с тютюн, в която имаше още кибрит, метални карфици и малки мазни топчета кафеникаво-жълт опиум. Заместникът на игумена се наведе към мъжа и прошепна в ухото му въпроса, на който всяко човешко същество може да отговори, стига да му е останало и зрънце разум:
- Как се казваш?
Закъснял беше. Човека вече го нямаше, унесен в собствените си блянове. Ламата поклати глава, след това се обърна, за да огледа заливаната от дъжда джунгла, защото гадене започна да се надига от стомаха му. Отново сведе очи към подобната на труп фигура. Виждаше се как широките кокалести гърди се вдигат и спускат. Къде ли се намираше сега този объркан човек? Какво ли сънуваше в обятията на треската?
Антон Херцог, защото така се казваше синеокият, приличен на труп мъж, който лежеше на влажната земя под скалната козирка, сънуваше голям град. Виждаше, чуваше и подушваше Мюнхен пред себе си: широките булеварди, елегантните предвоенни мостове, които прехвърляха Изар, тълпите безработни хора в техните тъмни дрехи. Той никога не беше ходил в Мюнхен, но Феликс Кьониг му го беше описвал хиляди пъти, така че сега беше превозен дотам през очите на Феликс. Това беше Мюнхен от трийсетте години. Феликс винаги беше описвал него, защото по това време бе живял и работил там в разцвета на своите сили - като световноизвестен учен. По онова време градът бил мрачен, изчерпал своя късмет, без работни места, без пари за нови дрехи, дори нямало средства да бъдат поправени улиците - светът бил в лапите на Голямата депресия.
Антон Херцог остави джунглата и монасите далеч зад себе си и в своя сън крачеше по сумрачните коридори на Мюнхенския университет, докато не стигна вратата на Феликс Кьониг. Ето го сега там, седнал на неговото писалище, заобиколен от прашни книги на санскритски, тибетски, бутански, китайски и множество по-малко известни диалекти. В представите на Херцог Феликс Кьониг беше мускулест млад мъж с къдрава руса коса и красотата на момчурляк, който чете внимателно древните книги. Интелектът му беше забележителен, дори във виенската гимназия учителите се възхищаваха на неговата способност да се съсредоточава и на мозъчната му енергия. Веднъж беше казал на Херцог, че тези сили си е спечелил при жътвата на плодородните полета в родното си село, където като малък по цял ден се е трепел на слънцето.
В съня си Херцог можеше да вижда над градските покриви. На юг над Алпите се зараждаше буря. Вотан, древният германски бог на войната, се пробуждаше от дълъг сън. Мътеше се Втората голяма война - война, която щеше да запрати Феликс Кьониг до ада и обратно. Горкият Феликс не подозираше нищо и беше доволен да работи в библиотеката, за да задоволява своите частни интереси в областта на историята и произхода на германските народи, дълбоко омаян от древните тайни като мечтата за Атлантида. Младият учен седеше на бюрото си, задълбочен в древните текстове на отдавна отмрели цивилизации.
В този момент обаче Антон Херцог усети дъжда по лицето си. Къде беше? В Мюнхен или в Тибет? Той отново отвори очи и почувства как тибетският доктор нежно попива водата с хавлията, видя черната скала на издатината над себе си, заобикалящата ги джунгла и неспирния дъжд. Не искаше да бъде отвличан от виденията и сънищата си; не искаше да си тръгва. Искаше да стигне до вратата на Кьониг. Той изстена, протестира, опита се да извие лицето си настрана, но лекарят не искаше да го остави на мира. После почувства ръцете, които го сграбчиха за раменете и го изправиха да седне. Лекарят натика мундщук на лула между устните му и го накара да вдиша. Той изпълни желанието му, дим изпълни дробовете му и сякаш се заизвива и в мозъка, като заглуши болката и скри всички възможни причини за тъга.