![Царството [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/8/9/carstvoto-calibre-1-48-0-download.jpg)
Царството [calibre 1.48.0]
- Автор: Мартин Том
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Царството [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
- Това трябва да е тя. Не може да има две Ани Херцог, които ще се омъжват. Значи бащата на Антон се е казвал Феликс Кьониг. Херцог е моминското име на неговата майка.
В този момент се обади Кришна:
- Добре, след като го разбра, ще можеш ли да се успокоиш и да се заемеш с проучване за няколко местни истории, докато се оправим с полицията?
- Да, както кажеш - кимна Нанси, но не го слушаше. Нямаше ни най-малка представа как нещо от наученото ще ѝ помогне. Обаче опитът ѝ подсказваше, че е на прав път. Беше намерила болно място и трябваше да продължи да го натиска. Затова произнесе гласно:
- Следващият въпрос е кой е Феликс Кьониг?
Тя се умълча, докато оглеждаше излезлите резултати от търсенето. В киберпространството се рееха предостатъчно мъже на име Феликс Кьониг: учени с техните мрачни уебстраници, артист, един хамбургски готвач. Сред тях нямаше никого, който би могъл правдоподобно да бъде баща на Антон. Тя усети, че Кришна чака и се надява следата да излезе отдавна изстинала.
Най-накрая тя изви глава към него.
- Нищо. Няма абсолютно нищо за този човек.
21
Монасите се бяха спрели отново в недрата на джунглата под огромни надвиснали скали, обрасли с лишеи. Беше голямо облекчение да се измъкнеш от дъжда, който продължаваше да се излива върху листака на дърветата. Шумът от капките върху сочните листа беше толкова силен, че им се налагаше едва ли не да викат, за да могат изобщо да се чуват.
Изтощени, те лежаха изкривени в най-различни странни пози като трупове на бойното поле, опитвайки се да си починат колкото могат по-добре. Единствено заместник-игуменът беше останал прав, а очите му подозрително обхождаха гората. Учителката също беше нащрек, търпеливо клекнала, наблюдаваше бавното вдигане и спускане на гърдите на белия човек, като очакваше всеки негов дъх да бъде последният. Както беше наредил заместник-игуменът, тя не се бе отделяла от носилката му по време на похода дори когато монасите се хлъзгаха и залитаха, носейки го по хлъзгавата земя в гората.
Жената внимателно махна мократа хавлия, която покриваше челото и очите му, и започна нежно да попива водата по лицето. Точно в този момент комар кацна на ключицата му и започна да се върти около адамовата ябълка на мъжа. Тя остави леко кърпата и много предпазливо се опита да прогони насекомото.
Внезапно, както беше наклонена напред, очите на мъжа се отвориха. Жената замръзна. Никога преди не беше виждала сини очи, а тези бяха сини като скъпоценните живи корали или като тибетското небе през горещото лято, когато и капка влага не опетнява кристално чистата атмосфера. Тя изкрещя от ужас, и докато го правеше, почувства как неговите големи кокалести ръце се впиха в раменете ѝ. Тогава завика още по-силно. На мига четиримата монаси скочиха на крака и хванаха ръцете на белия мъж. Учителката беше паднала на земята, където стенеше тихо, докато младите монаси се бореха да подчинят отвратителната фигура. Секунда по-късно пристигна заместник-игуменът. Белият човек се беше укротил, макар че дишаше учестено. Имаше оцъкления неподвижен поглед на човек в хватката на делириума. Със страх и голямо безпокойство в гласа заместник-игуменът се опита да поеме контрол върху случващото се.
- Кой си ти?
Никакъв отговор. Гърдите на белия човек се вдигаха и спускаха. Той бавно обърна глава, така че да може да гледа право към разпитващия го. В очите му сякаш имаше сълзи, но той се усмихваше. С екстаз в гласа каза:
- Бях в Шангри Ла!
Лекарят, който стоеше до заместник-игумена, се наведе към него и прошепна:
- Изгубил си е умът.
Гневно изражение пробяга по лицето на белия, защото изглежда беше чул думите на лекаря или най-малкото бе доловил неговото съмнение.
- Бях там.
След това от изтощение се отпусна напълно. Очите му се затвориха и се чу едва доловим шепот:
- Вървях по следите на Феликс Кьониг.
Заместник-игуменът се наведе към него и молейки се мъжът да не изгуби отново съзнание, попита:
- Кой е Феликс Кьониг? Твой спътник? Жив ли е?
Пронизващите сини очи се отвориха отново и макар главата да оставаше неподвижна, смайващите зеници примигнаха и се обърнаха, за да стоварят цялата си сила върху монаха:
- Феликс Кьониг не умря... беше пленен.
- От кого?
- От руснаците. Те го изпратиха в Сибир.
Заместник-игуменът си помисли, че белият или е полудял, или бълнува. Защото поне това беше сигурно: в Тибет нямаше руснаци. Той заоглежда мъжа внимателно и направи последен опит, като заговори бавно: