Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Кой ти даде основание да измисляш подобна възмутителна история?
— Никой. Не знаех нищо за това. Просто видях скока на акциите онази сутрин. Това ми каза всичко, нали? Освен това момчетата в Сантяго лепнаха нов данък върху медта още на следващата седмица и ми казаха, че не бива да имам нищо против, не и след внезапното качване на акциите ми. Казаха, че работят изцяло в мой интерес. Питаха ме какво ме е грижа — в крайна сметка съм по-богат от преди. Вярно. Така беше.
— Защо настояваш да ми кажеш това?
— А ти защо отказваш да приемеш поздравленията, Джеймс? Това не е характерно и със сигурност не съвпада с линията на поведение, в която си такъв експерт. В епоха, когато хората съществуват не по право, а по милост, човек не отхвърля благодарен гост, опитва се да сграбчи в капана на благодарността колкото се може повече хора. Не искаш ли да съм един от хората, които са ти задължени?
— Не знам за какво говориш.
— Помисли каква услуга получих без каквото и да е усилие от моя страна. Никой не ме попита, не ме уведоми, не помисли за мен, всичко беше уредено без мен и всичко, което трябва да направя сега, е да произведа медта. Това беше велика услуга, Джеймс — и можеш да си сигурен, че ще ти се отблагодаря за нея.
Франсиско се обърна рязко, без да дочака отговор, и се отдалечи. Тагарт не го последва; стоеше и си мислеше, че би преживял всичко друго в замяна на една минута от техния разговор. Франсиско спря, когато стигна до Дагни. Погледна я мълчаливо за миг, без да я поздрави, а усмивката му признаваше, че тя беше първият човек, когото той беше видял, и първият, който го забеляза, щом влезе в балната зала. Противно на всяко съмнение и предупреждение в съзнанието й, тя чувстваше единствено радостна увереност — беше необяснимо, но тя се чувстваше така, сякаш неговата фигура в тази тълпа беше единствената точка на нерушима сигурност. Но в момента, в който тя започна да се усмихва, за да му покаже колко се радва да го види, той попита:
— Не искаш ли да ми кажеш какво блестящо достижение се оказа линията „Джон Голт“?
Тя усети как изведнъж устните й се присвиха и разтрепериха, докато отговаряше:
— Съжалявам, ако съм показала, че все още съм открита за удари. Не бива да се шокирам, че си достигнал до стадия, в който презираш достиженията.
— Така е, нали? Презирах тази линия толкова много, че не исках да я видя как достига до онзи край, до който в крайна сметка стигна.
Той видя внезапно изостреното внимание в погледа й от мисълта, която беше пробив в нова посока. Той я погледна за момент, сякаш познаваше всяка стъпка, която тя ще направи по този път, след това се разсмя и каза:
— Не искаш ли сега да ме попиташ кой е Джон Голт?
— Защо да искам, и то сега?
— Не си ли спомняш, че го предизвика да дойде и да си поиска линията? Е, той го направи.
Той продължи нататък, без да изчака да види погледа в очите й — поглед, който съдържаше гняв, удивление и първия проблясък на въпрос.
Мускулите на собственото му лице накараха Риърдън да разбере същността на реакцията си спрямо пристигането на Франсиско: изведнъж забеляза, че се усмихва и че лицето му се беше отпуснало в премрежена, доволна усмивка от няколко минути — докато наблюдаваше Франсиско д’Анкония в тълпата. Той си призна за пръв път за всички полуосъзнати, полупотиснати моменти, в които беше мислил за Франсиско д’Анкония и беше отхвърлял мисълта, преди тя да го накара да разбере колко много иска да го види пак. В моменти на внезапно изтощение — на бюрото си, докато огньовете от пещите бавно гаснеха в полумрака, в тъмнината, докато се разхождаше сам през празното поле до дома му, в тишината на безсънните нощи — той се улавяше, че мисли за единствения човек, който веднъж му беше заприличал на негов собствен говорител.
Той беше отблъснал спомена, казвайки си, че този е по-лош от всички останали, докато беше сигурен, че това не е истина, въпреки че не беше в състояние да назове причината за увереността си. Беше се улавял, че преглежда вестниците, за да види дали Франсиско д’Анкония се е върнал в Ню Йорк, сетне беше ги хвърлял настрана и се беше питал гневно: и какво, ако се е върнал? Да не би да искаш да го подгониш по нощните клубове и по коктейлите? Какво искаш от него?