Сенките

ЛЕЙЛА ИМАШЕ ЧУВСТВОТО, ЧЕ Я ПРЕСЛЕДВАТ, ДОКАТО НАТИСКАШЕ педала на газта и стискаше с две ръце волана на бледосиния си мерцедес. Куин й беше купил този Е350 4matic, каквото и да означаваше това, преди три месеца. Беше искал да й вземе нещо по-лъскаво, по-голямо, по-бързо, но в крайна сметка седанът бе моделът, в който тя се бе чувствала най-удобно. Беше си избрала цвета, защото й напомняше за баните в Светилището.

Селскостопанските земи, заобикалящи Колдуел, се простираха наоколо, следвайки възвишения и долини. Колко обичаше тези прекрасни, ширнали се поля, върху които през юли и август изкласяваше царевица, само за да бъде обръсната като брада през неплодородните месеци. Вече познаваше цялата местност наизуст, пътя, който изкачваше едно определено възвишение и я отвеждаше до една определена поляна, до едно сега важно дърво.

Когато стигна до подножието на невисокия хълм, тя угаси фаровете и остави колата да спре. Идването тук никога не й беше приятно, ала след като бе видяла в какво състояние е Селена и знаеше какво означава това, сърцето й бе натежало повече от обикновено.

Измъкна се иззад волана и като сложи длани на кръста си, се изви, излъчвайки гърди, в опит да отпусне мускулите си, които като че ли бяха постоянно схванати...

- Подранила си.

Лейла ахна и се обърна. Кор стоеше само на няколко крачки от задния калник на колата й и тя начаса усети, че нещо с него не е наред. Не че суровото му лице беше различно от обикновено; всичките му черти - от заешката устна, която го караше да изглежда така, сякаш е постоянно озъбен, до проницателните очи и масивната челюст - си бяха съвсем същите. Нямаше промяна и в подстриганата до кожата коса, нито в дългото черно кожено яке, кожения панталон и войнишките ботуши, нито във всички оръжия, които тя знаеше, че носи у себе си, но които винаги внимаваше да останат скрити от нея.