Свят на смъртта II
- Автор: Гаррисон Гарри Максвелл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Манчева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Свят на смъртта II». Краткое содержание книги:
— Пътешествието ни е вече към края си и пред нас се открива романтичният и древен град Апсала, прочут с противните си обичаи, винаги готовите на убийство аборигени и архаичните си санитарни съоръжения, чиято основна клоака, изглежда, е каналът, в който корабът ни навлиза сега. От двете ни страни има острови; по-малките са осеяни с тъй разнебитени и жалки хижи, че в сравнение с тях бърлогите на дивите зверове приличат на дворци; по-големите острови, изглежда, представляват крепости, тъй като всеки един е ограден със стени и опасан с бодлива тел, обърнал войнствен лик към света. В град с такива размери не може да има много крепости, затова съм склонен да мисля, че всеки остров представлява укрепление на отделно племе, група или клан от онези, за които ни е разправял нашият приятел Юда. Само вижте тези паметници на върховно себелюбие и сами ще разберете: това е крайният продукт на системата, която започва с робовладелци като познатия ни Ч’ака и техните племена от събирачи на крено, минава през семейните йерархии като у д’зертано и достига зенита на тиранията зад тези солидни стени. Тук абсолютно важи абсолютната власт, всеки се стреми да докопа за себе си каквото може, единственият начин да се изкатериш нагоре е да газиш върху телата на другите, а всички открития и изобретения се смятат за съкровени тайни, които строго се пазят и се използват за лична изгода. Никога не съм виждал човешката алчност и егоизъм доведени до такава крайност и се възхищавам на способността на хомо сапиенс да следва избраната идея, колкото и болезнено да е това.
Корабът зави рязко към една плитчина и Джейсън се строполи от наблюдателницата си в ъгъла на вонящия трюм.
— Падението на човека — измърмори той и пълзешком се изправи на крака.
Килът застърга в тинята и сред множество викове и заповеди, придружени с ругатни, корабът спря. Капакът на трюма се отвори и тримата пленници бяха измъкнати на палубата. Корабът бе привързан в пристан, заобиколен от постройки и високи стени. Грамадният шлюз, през който бяха влезли в канала, се затвори. Не видяха нищо повече, защото ги натикаха в някакъв коридор, в който пазеха стражи, откъдето се озоваха в обширна зала. Не беше мебелирана, с изключение на огромния ръждясал трон, който се мъдреше върху подиум в дъното. Мъжът на трона, без съмнение Хертуг Персон, имаше великолепна бяла брада, дълга до раменете коса, камбест червен нос и воднисти сини очи. Гризеше крено, изискано боднато на двузъба желязна вилица.
— Кажете ми — кресна неочаквано Хертуг, — има ли защо да не бъдете убити на секундата?
— Ние сме твои роби, Хертуг, ние сме твои роби! — викнаха в един глас всички присъстващи в залата, като в същото време размахаха ръце.
Джейсън изпусна първия вик, но при втория се присъедини. Единствен Мика не се включи в скандирането и размахването на ръце, само изрече троснато в настъпилата миг по-късно тишина:
— Аз не съм ничий роб.
Командирът на войниците замахна с лъка си и го стовари върху главата на Мика и той мигом падна зашеметен на пода.
— Ти имаш нов роб, о, Хертуг — извести командирът.
— Кой е тоя, дето знаел тайната на каро? — попита Хертуг и Снарби посочи Джейсън.
— Ето този, Ваше Могъщество. Той може да прави каро, а умее също да изработва чудовището, което гори и го задвижва. Сигурен съм, защото го видях с очите си. Той измайстори и огнени топки, с които подпали д’зертано, и много други неща още. Доведох го да бъде ваш роб, за да може да прави каро за персоните. Ето парчетата от карото, с което пътувахме. То изгоря в собствения си огън и само това остана от него. — Снарби изтърси на пода няколко инструмента и обгорели отломки, а Хертуг ги изгледа, свил скептично устни.
— Какво доказателство е това? — попита той и се обърна към Джейсън. — Тези боклуци не означават нищо. Как ще ме увериш, робе, че умееш всичко онова, за което той спомена?
Джейсън се позабавлява за миг с идеята да отрече казаното и така да отмъсти на Снарби, който несъмнено щеше зле да си изпати, задето е създал толкова главоболия за нищо, ала бързо отхвърли тази мисъл. Направи го отчасти от хуманни подбуди, тъй като Снарби не бе виновен, че е такъв, какъвто е; но най-вече защото нямаше никакво желание той самият да бъде подложен на мъчения. Не знаеше нищо за местните методи на инквизиция и предпочиташе да запази невежеството си по този въпрос.