Белязана [bg]

Мин не изглеждаше впечатлена от сарказма. Миранда й подхвърли последното парче месо, което бе уловено още във въздуха. Девойката накладе огън — отново без помощта на дракончето — и притопли несправедливо мизерната си дажба. Цял ден бе крачила без почивка, беше изтощена и изгладняла. Едва-що се бе нахранила и вече задремваше.

Мин се присъедини към нея и двете блажено спаха до сутринта. На следващия ден вървяха доста по-бавно, тъй като целта беше близо. Стомахът на Миранда пламтеше от глад, карайки я да съжалява, че не си бе оставила храна за закуска. Дракончето, от друга страна, изглеждаше по-енергично от всякога.

— Какво те е прихванало? — попита девойката.

Мин поспря да погледне към нея, сетне възобнови възбудените си подскоци. Между две дървета пред тях пробяга катерица и дракончето се втурна подире й. Клетото животинче се стрелна нагоре по едно дърво, само за да бъде последвано със същата бързина от изгладнелия дракон. От клоните се сипеше сняг, последица от невидимото преследване. Точно когато Миранда се изравняваше с дървото, катерицата се появи отново, политайки от един от високите клони. Мин скочи след нея, разтворила челюсти. Изщракаха на косъм от опашката. Късметлийската катерица се приземи на дървото. По-тежкото драконче не се справи толкова добре. Блъсна се в ствола и падна на земята, поръсено от още сняг.

Миранда притича към мястото, изпълнена с притеснение. Мин изникна от преспата, отърсвайки се. Изглежда само гордостта й бе пострадала от страховитото падане, тъй като лицето й изразяваше най-близкото до срам нещо, което влечугоидните черти позволяваха. Хвърляйки поглед към дървото, драконът разбра, че плячката е изчезнала. Засрамено пристъпи до Миранда.

— Лошо падане — рече девойката, потупвайки Мин. — Затова ли се губеше? Но опитът беше много добър. Ако продължаваш така, скоро аз ще бъда единствената гладна.

Миранда поклати глава.

— Ти си само на два дни, а вече бе по-близо до улавянето на първата си собствена храна, отколкото аз след първите си десет години! Защо ли оставам с впечатлението, че природата е ощетила човеците? — зачуди се тя.

Не след дълго, доста несигурна на вид постройка изникна над по-ниските дървета. С приближаването към нея ставаше все по-ясно, че кулата все още се крепеше само по силата на навика. Големи части от стената бяха паднали, набързо укрепени с дъски. Някога покривът е бил боядисан в синьо, но времето и стихиите се бяха погрижили от това да не остане почти никаква следа. Накрая се озоваха пред идентично избеляла червена врата със затворен процеп. Миранда почука. След особено продължително чакане пролуката бе отворена и през нея надникнаха чифт древни очи.